Скептик

Скептикът

Скептиците в древна Гърция

Древните скептици (от старогръцки "skepsis" - съмнение) - Пйрон, Тимон, Секст Емпирик, за пръв път издигат съмнението в основен метод на философията. те считали, че човек никога няма да стигне до истината за света. Разликата между тях и софистите е, че ако софистът допускал, че има много истини и че всяка може да бъде аргументирана, то скептиците отхвърляли въобще възможността на познанието. В това разбиране на непознаваемостта на света те заели позицията на един краен песимизъм.

Съмнението като временно състояние

За разлика от тях в началото на Новото време Рене Декарт допуска съмнението само като начало на философските размисли. Според него можем да се съмняваме във всички - в нашите идеи, в Бога, дори в собственото си тяло, което, докато спим, сънуваме по един начин, а в момента на пробуждане осъзнаваме като съвършено различно. Но за Декарт, при все че всичко може да се подложи на съмнение, това, че се съмняваме, е несъмнено. И доколкото съмнението е акт на мислене, то най-достоверното начало за нашето познание е фактът на мисленето. Така неговият методически скептицизъм преминава в своята противоположност - в увереността и сигурността на нашето мислене. Декарт е разбрал парадокса на пълния скептицизъм. Защото ако скептикът беше неуверен във всичко, то той не би бил уверен и в наистината, както и в самия метод на съмнение.

Истината е недостижима

Но за древните скептици истината е недостижима. За тях сетивното познание непрекъснато ни заблуждава, но не е сигурно и познание, което е аргументирано с логически средства. Още древните мислители са забелязали, че мнозина философи доказват противоположни твърдения с еднаква убедителност. Но ако има поне две истини за едно и също нещо, то тогава няма изобщо истина. И ако в живота е сякаш нормално всеки човек да има своя позиция по отношение на света, който го заобикаля, то нали все пак познанието е тогава истинно, когато се гради на истинни положения, които времето не може да оспори. Да се съмняваме означава да имаме недоверчиво отношение към възможността за постигане на истината. Но да се съмняваме означава и никога да не приемаме догматично света около нас.

Да се въздържаме от мнение

Съмняващия се човек притежава остро чувство за относителността и преходността на нещата. За него пълната абсолютна истина е непостижима, защото светът се изменя постоянно. Затова античните скептици изисквали да се въздържаме от съждения, от крайни и устойчиви твърдения относно нещата. Срещу преходността и илюзорността на съществуващия свят те препоръчвали да се запазва мъдро мълчание и да се вглъбим в самите нас. Това те наричали невъзмутимост на духа.


П.П. за Декарт мисленето е несъмнено. Мисля - следователно съществувам - казва той.