Част от нещо (и аз не знам още какво)

Старецът седеше на входа на пещерата – дом на неговото усамотение – и с тревога наблюдаваше прииждащите тълпи: хора, малки и големи, здрави и болни, младежи, старци, жени трудни и жени безплодни, посърнали младежи и румени моми... множество от лица, върху всяко от които бе изписана надежда – надежда да намерят отговор на своите страхове, на своите блянове, на своите кошмари, на своите мечти.

Седеше мъдрецът и тръпнеше пред множеството, събрало се на поляната под скалата. Всички те бяха вървели с дни, за да го видят, а някои от тях, от далечните селища, дори и с месеци, и всеки бе чувал или споделял, по дългия път на поклонничестовото, тревогата си, че светият старец не е продумвал и дума от години, години наред. Всъщност, нямаше човек, който да го бе чувал да говори – нито сред бащите им, нито сред дедите им.

И ето, отново бяха тук – десетки, стотици, бедни и богати, хора нищожни и хора властни, с различни лица, но с един пламък в очите, подклаждан от жаждата за истината.

Седеше старецът и немееше: „О, Боже, каквото и да кажа, ще го приемат за чиста монета и ще живеят според него. А ако сгреша? О, Боже, заключи устата ми!”...