Тогава есента настъпи. Беше вече Ноември, а жълти и червени листа бяха обсипали Марица. Ирина вървеше тъжно, бавно и замислено по моста, като се надяваше...всъщност и тя не знаеше на какво. Премина го, блъсна двама-трима, но разбира се, извини се. Никой не й обръщаше внимание, никой не забеляза зелените й очи, оградени от червенината на плача. Никой не вдиша притаения й дъх, който сякаш в миг щеше да избухне в гневен рев, отправен към Боговете, които несъзнателно също я бяха забравили. Бърза крачка, тежки кубинки, болка в сърцето и малко алкохол в кръвта. Какво прекрасно съботно утро. Не беше сигурна дали отива на купон или се връща от такъв. Не знаеше дали е спала и с кого, ако е. Каква объркана глава имаше, само да можехте да вникнете в нея. „Червено, музика, Мая ми писа, зелено, Есенин, флексия и суфикс, не мога, искам, не зная, какво, къде ли, преди десет минути, какво, пак ли, искам желирани бонбони, дебела съм, а може би пица, още по-дебела съм, синьо!”.
- Реката те вика.
- МЛЪКНИ! – изкрещя Ирина, като не й пукаше за погледите, които привлече.
- Няма да млъкна, знаеш го.
- Млъкни, ма! Сериозно, нали се разбрахме да не го правиш докато съм вън?
- Пука ми, на въображаемата личност.
- Как може да осъзнаваш, че си въображаема и да продължаваш.
- Не аз, а ти го продължаваш, мога да ти кажа.
- Недей ми спори, а направи нещо смислено, Инче!
- Дясно.
- Какво дясно?
- Пейката е на дясно!
Ирина се замисли дали да се замисли относно отиването съм дадената пейка. Това не отне повече от секунда. Вървеше още по-бясно. Дяволи я гонеха, спомени и тъга, трябваше да бърза, винаги бързаше.
Улицата беше дълга и тясна, поне като за Пловдив. До оградата, която уж спираше самоубийците от целувка с реката, седеше една пейка, самотна и бяла.
Красиво!
Мина се час. Мисли, цветове и ноти ли не минаха през главата й. Коралите на някое океанско дъно я чаках, а Луната я викаше от години да отиде на чаено парти. Толкова места трябваше да постеи, но Марица... тя искаше да я целуне също.
- Може ли огънче?
- Ъ?
- Огънче – и мъжът направи движението, наподобяващо палене на запалка.
- Да, да, момент.
Ирина изкара запалката си и му я подаде. Вече беше привечер. Запали си цигарата,но вместо да си тръгне той седна.
- Как си?
- Моля?
- Как си? Въпрос, който хората задават, когато се интересуват от емоционалното състояние на събеседника си.
- Прекрасно! – усмихна се тя.
- Седиш тука цял ден.
- Ама ти от къде...
- Времето е хубаво!
- ...знаеш, че съм...
- Утре дали ще вали?
- ...седяла тук цял ден?
- Искаш ли да правим секс?
- Да.
- Моля? – учуди се той.
- Какво?
- Просто...ей така ли? Аз си бях подготвил цяла реч, за как ...
- Не ме интересува.
Усмивка, дим и хванати ръце.
Хотел, стая и едно легло.
Водка, още дим и сплетени тела.
Пот, писък и охлаждаща страст.
Пак, пак и пак.
Вечер е, а може би рано сутрин. Тъмно е и ръка, търсейки своята кутия с цигари. Плам! Осветено лице, задоволило своите нужди.
- Женен си, нали? –попита тя
- Аз ли?
- Ами, ти кой – засмя се силно – защо иначе хотелска стая. Ти си мъж, трябваше да се изфукаш с красивия си апартамент, с хубавата кола и новата кредитна карта.
- Да.
- Детето ти спи, нали?
- И двете. – гузно отвърна той.
- На колко си?
- Водки ли?
- Години!
- Четиредест и пет. Ти?
- Деветнадесет.
- Моля? Но ти...приличаше на поне...
- Двадесет и осем. Знам.
- Но ти си на годините на...
- Не ми разваляй кефа, моля те!
- Добре. Но ти ...наистина ли си на...
Злобен поглед, а след него мълчание.
Цигарат изгасна.
- А сега какво? Уплаших ли те? – попитя пак тя
- Не, но не знам какво да правя.
- Аз имам няколко добри идеи.
Целуна го, но той се дръпна.
- Недостъпен ли стана сега?
- Наистина, не знам дали е правилно така.
- Не ти пукаше докато беше между моите крака.
- Млъкни! Наистина, не говори така!
- Не беше толкова груб докато бях коленичила пред теб.
- Тихо!
- Говори ми грубо, да.
- Аз...
Прехапани устни и малко кръв замъглиха думите им.
Цигари, секс, водка, секс, водка, цигари и пак, пак, пак.
Червени светлини от близкото казино върху нейните гърди, в които се беше изгубило неговото лице.
Пляс!
Чу се върху тялото й, а ръцете му нагли обхождаха я.
Писъци страстни и нежни стенания.
Слънцето огря красива Марица, а на пейката седеше момиче.
- Няма ли да спреш с това?
- Не, Инче, няма – запали си цигара Ирина.
- Не ти ли омръзна?
- От кое?
- Той имаше деца.
- Кой?
- Мъжът от снощи! Знаеш ли му името поне?
- Ненужни подробности, бих казала аз.
- Съсипваш се.
- Млъкни, съвест моя!
- Трябва ти лекар.
- Трябва ми лекар? Трябва ми лекар! Трябва ми лекар, каза гласът в главата ми...
Марица, жълти и червени листа. Гарваните черни, обсипали брега. Цветовете много, а дъното дълбоко.
Марица иска своята целувка.
