Т-това е нещо което писах отдавна и така не довърших.Намерих го и се престраших да го споделя : )
Кап-кап,малки прозрачни капчици се стичат по пода,кап-кап нагоре и нагоре,оставят малки мокри точици по всяка стълба.Момичето сваля чантата,отваря вратата,ръждясалите панти изскърцват пронизително,засурква чантата и пресича коридора.Пред нея се изправя друга врата,отваря я колебливо сякаш се притеснява някой да не я чуе,стрелва поглед към другия край на коридора и забелязва,че други обувки освен нейните няма.Въздъхва.Отваря вратата,мята чантата на студения под и се стоварва на леглото.
I.Мина
Аз съм Мина.От три години живея в малък Шотландски град-Грийнок,останалите тринайсет бях прекарала при баща си преди да почине в нелеп автомобилен инцидент.На шестнайсет съм.Апартаментът ми представлява две свързани тавански помещения бъкащи от хлебарки и какви ли не гадини.Стаята ми е малка горе-долу 4х3...и ниска.Това беше най-евтиното място с поне 3 стаи и баня което Мария успя да намери.
Мария е онази жена,която се води моя майка.Отдавна не е такава за мен,както може би и аз не съм дъщеря за нея.Аз съм просто ненужна вещ която са и подхвърлили,как каза тя...нека помисля...а,да! - ”Само за да й яде парите”.
Изяждах и парите за наркотици.Парите с които я загубих като майка и човек.Сега е само едно същество зависимо от бели хапчета за краткотрайно удоволствие.
И днес не си беше вкъщи.Обикновено се прибираше към два сутринта и ми обесняваше колко съм задръстена и как трябва да се отпусна.Самата тя не съзнаваше какво дрънка защото беше прекалено пияна или надрусана.Колко по-хубаво беше когато я няма.За момент си представях,че е мъртва и по лицето ми плъзваше някаква невидима усмивка.Щеше да е видима,ако пукнеше след 2 години и вече съм самостоятелна.
Много младежи се притесняват от този епитет – самостоятелен.За мен това бе копнеж,нямах търпение за деня в който ще я зарежа и ще започна отначало и единственият спомен който щях да запазя щеше да бъде за баща ми - единственият човек на света когото обичах.
Не обвинявах майка ми за смъртта му,не бе тя виновна,че докато татко чакал да си зареди бензин някакво пияно побъркано камикадзе с камион се врязало в бензиностанцията и всичко се взривило,без оцелели.
Тя беше виновна за пропиляната му младост,за всеки един бял косъм,за всяка бръчица по красивото му лице,за всеки нерв късан от нея...но татко търпеше...и я обичаше.Тя не го заслужаваше.
Не...въобще не го заслужаваше.Защо не отидеше и се венчаеше с някое хапче,защо не умреше...не заслужаваше нищичко
Стоях си на леглото,загледана в тавана,наоколо беше тъмно,токът бе спрял заради бурята която се виеше отвън.Треперех от студ защото нямахме никакъв уред за отопляване,a Мария се топлеше в скутовете на дилъри и наркомани.
Беше първият ми ден в този квартал на Грийнок.Реших да изляза и да я предупредя за бурята,но на половината път осъзнах,че тя не заслужава,а и вече сигурно се беше скрила в някой подлез пълен с наркомани.Прибрах се.Вятърът отвън се засилваше,през прозорците звучеше като някакъв зловещ духов оркестър последван от блъскането на дъжда по стъклото.Някакви мелодии се въртяха в главата ми и лека полека ме унасяха.Изведнъж,безжичният телефон иззвъня.Надигнах се от леглото с мъка,притичах до коридора и грабнах слушалката.
-Моля?
-Извинете вие ли сте дъщерята на Мария Ботъмстей-Мина Доун?-отвърна задъхан мъжки глас.
-Да,защо?-отговорих студено.А!Познайте кой ще прибира мама мъртво пияна.
-Съжелявам,че трябва да го чуете от мен...-мъжът замълча и затрудненото му дишане което дори аз чувах се смесваше със сирената на линейка и множество други гласове.-...майка ви е мъртва-най-сетне онази невидима усмивчица която често се появяваше сега прие формата на огромна разтеглена по лицето ми извита линия.Едва сдържах радостните си викове,но вместо това отвърнах:
-Как е станало?
-Отравяне най вероятно.Може би смесила е силен алкохол с наркотици,намерих я пред един бар и се обадих на линейка,съжелявам много отново.-отговори мъжът,някак успокоен от непаническата ми реакция.
-Знаех си.
-Моля?
- Нищо...тя не е заслужавала дори линейка.Може ли да ми кажете адреса,за да дойда?-прибягах със слушалката до стаята ми и взех едно листче и химикал.Мъжът продиктува някакъв адрес.Благодарих.Обух спокойно кубинките си и навлякох сакото,взех един чадър от закачалката в коридора и излязох.Още по-спокойно слезнах по стълбите,така и така по-мъртва неможеше да стане.Това ми отне пет минути.Когато пресякох фоето и излязох през главния вход,отпред стоеше тъмно зелен микробус.Вратата на автомобила се отвори и от там се подаде момче.Вгледах се и докато го зяпах нелепо осъзнах,че ми маха,а след това и ми подвикна:
-Ти ли си Мина?-неможех да го нарека подвикване,по скоро мънкане по носа.
-Какво?-погледнах глуповато.
-Качвай се,баща ми откри майка ти и ме помоли да те заведа. – явно мъжът който беше намерил Мария си е помислил,че може да ми се случи нещо докато печално оплаквам майка ми по пътя и беше пратил синът си,за да ме заведе.Глупаво.
-Какво?-глуповатия ми поглед стана малоумен.
-Качвай се ти казвам.-нямаше вид на някакъв маниак-убиец,кимнах и тромаво закрачих към микробуса,покатерих се и седнах отпред до него.
През целия път мълчахме.От време на време отлепях поглед и поглеждах красивото създание което седеше до мен.Беше висок,слаб с дълги кокалести пръсти и още по дълъг врат.На фона на бледия му албиноски тен изпъкваха черните очи и коса.Доста пъти се обръщах и се зазяпвах в него,но той нито един път не се обърна,гледаше си право в пътя с все така безизразна физиономия.
За моя изненада той пръв наруши тишината.
-За какво си мислиш?- думите му някак оттекнаха в съзнанието ми с един по-различен глас...гласът на татко.О,татко често ми задаваше този въпрос,но аз си мълчах и не го занимавах с проблемите си,достатъчно му беше онази чума Мария.Унесена в мисли осъзнах че на момчето му се беше наложило да чака около минута за отговора ми.
-Мислех си...че ти си единствения който не ми оказа съболезнованията си. – отвърнах спокойно.
-О...съжелявам,просто не познавам майка ти и...не сметнах за необходимо.-измрънка момчето,а докато говореше продължаваше да гледа напред.
-Дори да я познаваше нямаше да съжеляваш.-усмихнах се,но той дори не забеляза.
-Не те е грижа за майка ти?-попита без каквато и да е нотка заинтересованост в гласа.
-Ни най-малко.Интересува ме само това,че защото пукна по-рано може да вляза в сиропиталище.
-Това се нарича...егоист?-той се обърна и изпитателно впи в мен катранено черните си очи.
-Преди имаше за кого другиго да мисля,но той си отиде.-отвърнах на изпитателният му поглед с усмивка.-Егоист съм.
-Чудесно.Аз също.-отвърна на усмивката ми с една негова по-приятна и топла,сякаш беше доволен от отговора ми.
Последва още пет минутно мълчание.Зашеметена от прекрасната му усмивка не успях да отвърна и останах вгледана в тънките му бели устни.Този който отново пръв наруши тишината беше той.Когато проговори отново се сепнах.
-Сигурна ли си,че искаш да отидеш там или предпочиташ да те заведа на любимото ми място?-измърмори момчето така че към края едва го чух.
-Това не е никак егоистично.-отвърнах.
-Знам.-каза той и кимна.
-Заведи ме.
