Денят, в който умрях

Денят, в който умрях беше прекрасен. Една прекрасна юнска сутрин.

Всичко започна в една не толкова прекрасна януарска сутрин - тогава полудях. Валеше сняг, беше студено, дърветата бяха изтръпнали, а аз лежах в леглото и си мислех, колко е син тавана. Беше като небе...леко напукано небе. Липсваха му облаци, малки , пухкави облаци, които да летят безразборно по грапавата повърхност, да се блъскат един в друг, да се прескачат, да си играят. Някоя птица да мине през тях, раздирайки ги, а после да я последва цяло ято, а след това може и самолет, разбивайки облачето на десетки парченца. Какво ли щеше се случи с тези парчета? Може би щяха обиколят земята, щяха да видят всичко. Бели и черни хора, хора с дръпнати очички, хора от различни религии, хора с различни виждания за живота. Толкова много чувства – хубави и лоши, любов и омраза, болка и щастие, завист и алчност. Как завиждах на това облаче!
Трябваше да съм в училище преди два часа, но тавана ме беше завладял. Едва ли някой щеше забележи, че ме няма – вече втори месец не ходех. Седях си сама в стаята по цял ден и милех за това, колко е красива стаята ми. Шкафа беше дървен, но не просто дървен, а ДЪРВЕН! Не знам как се казва дървото от, което е направен, но е прекрасно. Тъмно и здраво. Виждах как отзад се крие малко зайче. Беше по-пухкаво и от облачетата, но пък беше черно. Седеше и ме гледаше с големите си очи, леко потрепваше с ухо и подушваше с носле. Гледахме се в продължение на часове, нито то помръдваше нито аз. То седеше зад шкафа, а аз се бях сгушила в ъгъла на стаята. Забелязах, че винаги щом погледнех към тавана, да видя дали облачетата още седят, зайчето побягваше и минаваше през стената. Мисля, че не ме харесваше особено много.
Реших да отида пак на леглото и да се загледам в моето небе, но облаците бяха станали черни. Неее, пак щеше да вали! Усетих първата капка, после втора, трета, четвърта, пета... Побързах и се скрих в шкафа. Беше малко тясно, но ставаше за скривалище от дъжда. След като седях вътре около час, притворих леко вратичката и видях, че дъждът е спрял, но цялата стая беше мокра. Трябваше да спя в шкафа.
Вече беше март месец. Всичко се беше променило. От онази януарска сутрин, не бях виждала зайчето (то наистина не ме харесваше),тогава мисля, че валя за последно, но усещам, че скоро ще има буря. Оказа се, че в шкафа ми има друго зайче. То беше бяло, с червени очи. Беше късогледо, за това носеше очила – квадратни. Седяха му много добре. Зайчето се казваше Том, каза, че бил от Америка. Трудно се разбирахме, но той каза, че живеел в шкафа ми отдавна и е научил малко моя език. Разбирах се много добре с него - той също харесваше небето. Запозна ме с една Богиня, мисля, че беше на сънищата. Много приятна и красива жена. Лицето и винаги светеше, сякаш лунната светлина я озаряваше, а косата й се вееше без да има вятър, роклята й беше снежно бяла, а тя миришеше на цветя.
И ето го вече май месец. Ужасен месец, мразя го! Винаги се случваше нещо лошо и сега пак не пропусна. Том трябваше да се прибере в Америка, Богинята имаше много работа, а черното зайче се върна! Пак останах сама, а ми беше толкова забавно с тях! Пропуснах да кажа – с черното зайче се появиха и едни сенки, не ме оставяха да спя, а бях много изморена. Не спираха да говорят и да се движат, и с цялото си нахалство ми се присмиваха – в МОЯТА стая! Казваха ми, че трябва да умра, че съм жалка и че не струвам! Опитвам се да не ги слушам, но не мога. Когато изпищявах те се махаха, но само за няколко минути, после пак се връщат. Почти не спираше да вали.
Добро утро, юни! Ех, беше прекрасна юнска сутрин – слънцето щеше да изгрее всеки момент, а аз седях на едно столче на терасата. Гледах как черното зайче ме наблюдаваше, но не ме интересуваше! Облачетата бяха красиви. От къде ли идваха? Дали бяха видели Том по пътя си? Слънцето тамън се подаде, цветовете бяха толкова много, а небето не беше напукано. И при песента на първата птица, просто скочих. Скочих от осмия етаж, полета ми беше толкова дълъг, мислех си за Том, за Богинята, чудех се дали ще им липсвам. Дали съучениците ми ме помнеха? Паднах на асфалта по гръб. Умрях почти веднага, седях будна три секунди за да гледам облачетата. Бяха толкова красиви.