Dokken

Dokken са една от неоценените групи на hair метъл сцената. Несъмнено са по-твърди от повече от половината групи в жанра, и точно като Twisted Sister и ранните Motley Crue, имат рифове, които убиват. Плюс, че George Lynch наистина е страхотен китарист. Солотата му са поразителни. Тъжно е само, че пичовете не получават уважението, което заслужават...поне до едно време.

1983: Breaking the Chains

До известна степен – интересен албум. Добър старт за групата, но не може да се съпостави с по-късните им неща. Главната причина, е че гласът на Дон не звучи така интересно, както ще бъде по-нататък в развитието на групата.


1984: Tooth and Nail

Албума те наритва здраво. Инструментала на "Without warning", забива в лицето ти своите обтегнати акорди и постепенно надграждане, а веднага след това усещаш устойчивостта, силното туптене + стенещото соло и умни вокали на "Tooth and Nail". Следва мелодичната "Just got lucky" – приятна и запомняща се, без да бъде прекалена. "Heartless Heart" е сравнително проста песен, но те реже рязко, а албума продължава подобаващо. Първите рифове в "Don't close your eyes" са едни от най-добрите на господин Lynch, а песента е вероятно любимата ми в албума. Всеки детайл в тая песен е прецизно заострен. "When heaven comes down" започва с приятен плътен риф, и е не-лоша песен, която смело влиза в главата ти, пък успех после с оправянето на оставената бъркотия.
Следващата песен е "Into the fire" и въпреки многото пъти, в които я преслушах, все пак я намирам за добра . Перфектен пример, за способността на групата да контролира темпото и да вложи много в песен, без да прекали.
Албума като цяло е хубаво показно, как група може да смесва стилове. "Bullets to spare" е със средно темпо, силни вокали и солиден ритъм. Балада не винаги е лоша дума в света на хард рока и "Alone again" го показва. Балада, която успява да изрази емоция и да покаже сила без да бъде прекалено сантиментална и досадна.
Финалната песен "Turn on the action" те повдига високо и безжалостно те разкъсва.


1985: Under Lock and Key

Първите три песни са все добри, но липсата на тежък китарен звук им открадва по мъничко от енергията, която могат да имат. Dokken са доста добри в избирането на песни, с които да започнат албумите си, защото принципно тези песни са най-добрите в албума. В този случай "Unchain the Night" е първата песен в албума и има доста епично акустично въведение, а след това изригва в убийствен риф и барабанени удари, придружени от поразителни вокали от страна на Дон.
Албума не е един от най-добрите на групата, но все пак е приятен за слушане. Определено е с по-поп звучене и изглежда, че нещата могат да станат единствено по-зле, но следващия албум е голяма изненада...


1987: Back for the Attack

...изненада, която издухва предишния албум.
Back for the Attack е безспорно върхова точка за групата. Никога повече не достигат такива изключителни висоти. George Lynch влага всеки трик от арсенала си тук, при завръщането за нова атака.
Мелодиите са невероятни. Дон се изявява като крайно изкусен вокалист.



Кратка почивка до 1995г., след която следват няколко по-динамични албума, включително и Long Way Home от 2002г. Въпреки всичко, музиката от тези 4 албума не е достатъчна за да ме накара да се раздвижа...


2004: Hell to Pay

Тук вече музиката не може да бъде описана като “мелодичен хард рок за купони”. Доста време е минало от “Breaking the chains”...
Песните са силни, тежки, сантиментални, но и много мрачни, подтиснати и неясни. Ако ви изнасят такива звуци – албума е за вас, но ако очаквате албум тип Mr. Scary, съжалявам, но господин Lynch вече го няма и определено е забравен от групата.

2008: Lightning Strikes Again

Като цяло – по-скоро изтъкната колекция от песни на Дон и момчетата му – нещо, което успява да улови малко от предишната слава, не копирайки стила, а по-скоро отразявайки го. Доста мелодичен албум, малко по-мек/бавен е за предпочитанията ми (едно-две бързи рок парчета щяха да ме устроят).