Колко ни струва да подадем ръка

Пред храма свещен,облян в лунна светлина,
малки,кървави стъпчици се очертаваха в снега.
Босоного,дрипаво с обляни в сълзи очички,едно дете протягаше треперещите си ръчички.
Проплакваше,молейки за малко милостиня,но без жал бе прокудено от стaрата монахиня.
Дори и тя-служителката уж на Бога,без жалост бе казала:
"Да ти помогна,аз немога!"
Когато то пойска да я хване мило за ръката,
в лицето му тя бе затръшнала вратата.
Без да съжали замръзващото,гладно дете...
с презрение тя бе стъпкала малкото му сърчице.
Умореното дете се сви пред свещената врата
и потъна в своята безкрайна самота.
Мечтаеше за топлина и трохички обич само...
Затваряйки очи прошепна:
"Как ми липсваш мамо!"

***

Утрото ведро,разгони сенките на ноща.
Слънчеви лъчи огряха клоните на старата върба.
Белият сняг смирено започна да се разтопява.
Дори вятърът спря своята мразовита забава.
Пред храма,където през ноща бе плакало дете...
сега се виждаше само малкото му вкоченено телце.
Сърчицето му бе погубено...
Душата-смазана.
А добротата на хората,безмилостно наказана!

Аааа това направо ме докосна... Супер яко браво

Много е хубаво.. Продължавай все така

Страшно ми хареса.. О.О Леле.. браво!