-Ох, боли мам… – изпъшка Арха Н’гел и заразтрива кокалчетата си, които бавно се зачервяваха и то не само от многовековната ръжда. – Бива ли така!!! Нали им казах поне десетина пъти да оправят табелата. Преди четиристотин години им казах... Вярно, малко време е, но... аз главен библиотекар ли съм или на дявола подопашника?! Всичките ще ги изхвърля!!! До един! За нищо не стават! Пастирски подметки недоносени!!! – рече бесен той заради неуважението към библиотечната му натура.
А че имаше право – имаше. Бе се заврял тук, макар да обичаше слънцето, чистия въздух и така на татък, и така... И всичко това само по една причина – книгите!
А той наистина обожаваше книгите... Не. Не самите тях, а всичко това, което съдържаха шумолящите им души, написано от различните обитатели на вселената, леката, застояваща миризма, която винаги носеше утеха на мислите му, които често се тормозеха с тъжните щрихи на настоящето…, което за Арха Н’гел си беше направо една малка вечност.
А какво се налагаше да гледа?! Чистачките не се появяваха с векове, а когато извършеха това велико свещенодействие, колко странно – идваха все по една, и както изглежда налагаше профсъюза – пияна като дъбова свирка. Поразмахваше парцала из преддверието, симулирайки работен процес, за жалост твърде неуспешно, сетне си хващаше чукалцата, яхваше метлата и… дим да я няма, и то за още три, четири века.
Двамата лигльовци, дето се водеха помощник-библиотекари се появяваха още по-рядко от чистачките, което при създалите си обстоятелства означаваше почти никога, а след като се излюпеха от нейде Арха трижди съжаляваше, че са дошли.
Затова пък той се грижеше добре за своите галеници. По такъв начин се пипа само същество от срещуположния пол. Сам бършеше постланите с прах безкрайни редове вечност след вечност, с нежността на испански любовник, невиждал женска ласка от години, а и работа на библиотечното му поприще колкото щеш. Библиотеката получаваше всяко ново издание. Но той никога не стигаше до него преди то да е чукнало поне стотарката… Сам изпълняваше поръчките, сам правеше всичко, сам… и затова се бе превърнал в канара от сила. Отвратително е наистина някой да ти поръча “Неизвержение человеческо”, което тежи горе-долу двеста и петдесет килограма... единият том, и ти да не можеш да го повдигнеш. Често се случваше да ги поискат всичките, а това е знание, което трудно би било понесено от когото и да било. И едно томче стига да ти огъне снагата.
Още повече – идваха да четат известни персони – дяволи, демони, ангели, светци… Дори май Сатаната бе минал веднъж-дваж да провери стари регистри за някакви бивши свои почитатели…
Но бавно и постепенно огромната библиотека се потапяше в самота. Никой не стъпваше край полиците, никой не крещеше недоволно, че поръчката му се бави вече петдесет години… Липсваше му на Арха това оживление. Друго си е да си мърмориш под носа клетви по посока поредния самовлюбен и себеотдаден читател, който си мисли, че светът ще залезе с неговия задник… Дори себе си не му беше вече интересно да ругае… Нямаше я тръпката да не те чуе някой… Ти представяш ли си да наречеш, да речем Аббадон – тъпо магаре и да те чуе… Ей ти тръпка! Ще си спомняш с години! Такива преживявания трудно се забравят! Е, Арха не беше наричал уважаемия “тъпо магаре”, но беше виждал какво остава от някой, постъпил така глупаво, без да си премери добре възможностите. Той така и стана главен библиотекар… Останалите малко се поразбягаха някъде около Потопа… Имаше много нервни, та никой не искаше да е момчето за справки, защото вероятността да станеш част от справочния материал беше твърде осезателна. Никой…освен Арха, който по принцип трудно се плашеше.
А библиотеката стоеше празна. Никой не идваше… Никой освен едно малко момче – дух някакъв, който редовно четеше дебела книга с приказки, взираше се в нея постоянно така, сякаш я вижда за първи и за последен път. Взимаше я обаче от читалнята и не притесняваше с нищо Арха. Сядаше и си четеше, а главният библиотекар бързо го забравяше, като се заравяше обратно в безкрайната си работа...
Ръждясалите панти изскърцаха болезнено и древната порта към зданието зейна под натиска на силните му ръце.
Ядният Арха влезе в непроветреното помещение и със злобничък плам в очите огледа обстановката.
-Маймуни!!! – но нямаше кой да му отговори. Маймуните, за които идеше реч, се бяха спотаили някъде другаде, на различни места, но еднакво отдалечени от гнева на Н’гел. – Дано в устите ви остане по един зъб и той все да ви боли. Дано глиста ви да хване запек и задниците ви да цъфнат като майски рози от хемороидния му бяс. Вместо да си чета на спокойствие, вашата работа върша... – което не бе съвсем вярно. Макар да правеше всичко сам, му оставаше достатъчно време за четене – все пак вечността си е... цяла вечност, като се позамислиш. Така, че той бе изчел всичко, което бе станало предмет на неговата работа. Страница по страница, впечатани в неговата безмерна памет, граничеща само с безкрайността.
А бе толкова обещаващ като студент в “Нетленната академия”. Бе лицеприятен и във всичко перфектен, и..., и...
И стана библиотекар. Веднага след като постъпи на служба, главният библиотекар напусна, по незнайна за Архе причина. Сега вече знаеше и което бе още по-лошо – много добре го разбираше. Твърде добре...
Огледа прашното омърляно помещение, през което не бе преминавала метла от векове. Там, по мръсния под той видя само отпечатъците на своите стъпала и..., и малки стъпчици, скриващи се някъде там, зад вратата на читалнята.
-Пак си тук! – каза на себе си Арха – Чети.
Поне ти четеш! – После мина зад ограденото с ковано желязо гише, а червеникаво-русата му коса се залюля зад него, дълга до кръста, и огали широкия му гръб, завит в бяла роба. Там той съблече чистата си дреха, нахлузи мръсно работно облекло и привърза кърпа на устата си.
-Няма начин! Трябва да се почва! – и се гмурна из лабиринта на безконечните лавици с парцал и кофа в ръка.
Пред зелените му зеници се заредиха неизброими заглавия, но той помнеше всяко от тях, албуми с картини... и той помнеше всяко изображение, справочници и енциклопедии...
Речници на изчезнали и отдавна забравени езици бършеше ръката му..., а зад гърба му вървеше забравата...
Неизморим бе Арха Н’гел и работеше с години... години наред, безкрай..., а и времето всред книгите нямаше значение. Той... той бе най-голямата книга.
Ръцете му подигнаха към почернялото наполовина лице забраненото издание на “Поглед към Бога”, шесторъбна звезда. Той свали вързаната по разбойнически кърпа и се загледа в овехтяло книжно тяло.
“Колко минаха, откакто съм тук? Десет! Двайсет! Не помня! – мислеше си той и въртеше книгата в посивелите от прах длани. – “Има ли смисъл! Има ли! Не знам...”
Колкото и време да беше изминало, работата за сега му стигаше, и тръгна обратно към изхода по същия коридор, по който бе минал преди години, когато начена да чисти...
... и отново вървеше между прашни стелажи, гледайки ги с всичката тъга, на която беше способен, а... за книгите тъгата му бе голяма...
Та той бе отмахнал прахта преди колко..., няколко години само...
-Няма смисъл! – каза си той и затвори за миг почернели клепачи. – Никакъв смисъл! – а после се забърза наново.
Мъгливата светлина от нечистените прозорци обля лицето му, черно на половина като дрехите му, които бяха отдавна забравили цвета си. Той все още стискаше “Поглед към Бога” – любимата му книга.
Очите му отново се спряха на пода, където малки стъпки водеха към читалнята. На прашните банки нямаше никой друг, освен малкото момче, подпряло брадичка на юмручетата си.
Когато Арха влезе, то изви гледците си към него, а по бледото му обезкървено личице кафеникави вежди заподскачаха учудено.
-Има ли нещо ? – попита то.
-Да, млади човече. Ела навън... и си вземи четивото. – Момчето подхвана голямата книга с двете си ръце, прегърна я и последва мръсната фигура на библиотекаря, която го изведе вън, на стълбите пред зданието.
-Стой тук ! – нареди му той и помъкна навътре две кофи и метла с дълга дръжка под лявата мишница.
-Какво ще правиш!? Ще чистиш ли!
-Може и така да се каже! – достигна до момчето тъжният глас на главния и единствен библиотекар.
И момчето зачака. Чака дълго... дълго, а вратата стоеше все затворена.
Най-сетне пантите заскърцаха истерично и Арха Н’гел излезе, повлачил мократа метла зад себе си. Той така и не я вдигна, и тя заподскача зад него докато слизаше по стълбите, оставяйки мокри следи.
-Каква е тая миризма?
-Ще видиш! – Отвърна Н’гел и запали метлата. Приближи се до мократа бразда, поднесе горящия предмет към нея и тя пламна. Огнена змия лакомо се устреми нагоре по каменните стъпала и потъна през ошлайфаната от времето врата.
Пламъците отнесоха всичко.
***
Момчето и Арха стояха един до друг, загледани в огнената жертва, стиснали по книга в ръце. Мръсното лице на бившия главен библиотекар проблясваше от стичащите се сълзи, момчето... изглеждаше тъжно.
-Защо? – попита то.
-Те бяха мъртви..., но сега са живи... в мен! Знам всяка една дума по дума, буква по буква... до една!!!
Момчето въздъхна тежко, поклати глава и:
-Жалко! Ще трябва да чета другаде – допълни то.
-Така е момче! – рече Н’гел и захвърли “Поглед към Бога“ в пламъците. Обърна се и погледна надолу, откъдето го гледаха безкрайно стари очи. – О, не ме гледай така! И нея знам! Нека е свободна! Така или иначе щяха да умрат! Не мога да ги поддържам вечно! Умират!!!
-Разбирам! – каза то, подигна дебелата книга над главата си и замахна към огъня.
-Чакай, какво правиш! – Извика Н’гел
-Аз трябва да си вървя! – рече то.
-Вземи я! От толкова време я четеш!
-О, не! – огънят вече пълзеше по корицата и се отразяваше в златната и начална буква. – Не е необходимо. Аз съм я писал! – рече Бог и си тръгна.
