Quicksand... или моето емоционално тресавище

Хм, по принцип това е... нещо, което написах по повод училищната конференция по философия.
Но да не заблудя някого с това, защото умишлено съм избягвала същинските клиширани философски теории и акценти. Аз лично си го определям по-скоро като едно голямо лирическо откровение, вид изповед. Разпиляно и не точно кристално ясно за всекиго, но толкова... мое.
Всъщност не очаквам много хора да го прочетат или да го усетят, както е замисълът, най-вече защото замисълът май се свеждаше само до лично ползване, но така или иначе го четох пред тълпа непознати хора (oh well... фиаско -.-`), so.. какво пък.

Аз-ът, идентичност и анонимност

“Събирам в шепа всичките ти празни думи и ги хвърлям в кошчето с непремерен замах. Не мога отново да позволя да ме променят. Трябва сама да унищожа безпочвените надежди и крехките илюзии от нищото, които лъжливо ми предлагат всичко. Отново стоя там, в тъмното и губя представа за времето. Губя идея за себе си в твоите очи. Не искам да ме познаваш, точно сега не. Остави ме да запазя своята анонимност, поне за миг да се почувствам невинна пред.. нея.

И до днес не мога да съм сигурна коя е по-силната. Непрестанният противовес е изморителен и безусловен и все пак тъй.. вечен. Те ме разкъсват и се сливат, разделят се отново и се изолират, крещят глухо и се смеят самоиронично. Реалното ми право на избор не значи нищо на практика, там сред другите; там до теб. А и ще излъжа, ако кажа, че знам категоричния отговор. Знам само, че без едната другата се губи в сенките. Едната е нежната струна, която сам-сама е безмълвна и безполезна, а другата е скицираното платно, в което е вложено твърде много, но то често е погрешно и прибързано разчитано от различните наблюдатели. Докато едната неусетно замръзва и се лута между многоточията, другата гори и жестикулира енергично.
Едната се е вкопчила в самотната скала до брега, а другата се впуска в бурното несигурно море.
Но тя знае ли, че когато започнеш да плуваш трябва да си наясно, че не е изключено и да потънеш? Чак до дъното, което несъмнено ще те деформира и потисне още повече. Бавно, чак до безтегловност.
Те са две доживотно свързани противоречия. Обречени. Как да ги помиря? Как да ги сближа?
Как да спра да се питам аз ли съм или не съм? Как да обезвредя едната, за да допусна и теб до другата без да се чувствам лекомислена и себична предателка? Защото не искам да познаваш само едната. Не. По-добре да не ме познаваш изобщо. Не искам да заблуждавам точно теб. Но разбирам и нея. Достатъчно уплашена веднъж, вече е изчела правилниците за всевъзможни предпазни мерки за сигурност. Едва измъкнала се от безмилостните вълни, и до днес стои вкопчила се в онази скала. Вече не усеща студа, защото е била там, била е обгърната и изгубена в него. Всичко, което сега има са проблясващите висящи спомени и ежедневните размисли върху делата и думите на кривото й отражение. Между тях двете винаги ще стои морето.
А аз все чакам някой да преплува океана, да стигне до най-съкровеното ми Аз и да затопли въздуха. Да донесе промяната и пламъка, които сега са вкаменени. Една искрена и неосъдителна усмивка, пропита със съпричастност и толерантност стига да разцепи самоналожената самота и да възвърне вярата. Ти ще доплуваш ли или ще се откажеш?
За миг залитам, страхувам се. Съмнявам се. И тя се съмнява... във всичко. Затова не искай от мен така решително да спусна моста между зидовете на моята добре укрепена крепост и твоят, отсрещният бряг. Знам, че нещо липсва. Знам, че не е достатъчно. Все още не си ме убедил.” – това ти казах тогава, преди... някога. Но “някога” е отминало, потънало зад плътната завеса на времето, което обаче не е благосклонно към никого..

Би ли ме изслушал и днес?



“И така и днес съм тук. Отново сама, вглъбена в нищото. Нищото, което е тъй дълбоко и приветливо. Или нищото е всичко? Не бих посмяла да кажа със сигурност, все нещо ми убягва. Тук в мрака на собствените ми мисли, които са убежището и на тях... и на двете, тук искам да забравя всичко. Да усещам само как кръвта ми се изтласква и аз просто съм тук.. сега, в момента. Преди сигурно бих се запитала дали съм готова и ти да си до мен, дали си заслужава, но вече знам.

А ти.. ти знаеш ли усещането под упойка? Защото то е само представа, визия. Там си и те няма по едно и също време. Скован, безмълвен, безпомощен, неадекватен... нереален. Можеш само да виждаш и чуваш, но не и да мислиш.. не и да чувстваш. Тогава, мисля си – видях изначалното си Аз. Нито една от двете ги нямаше. Бях съвсем сама. Маската, предразсъдъците, разумът, правилата; наказанията; устоите; анализиращите критични погледи; неяснотата; етикета; притеснението; бурята; слънцето; вълните; небето; тресавищата; зеленото; синьото; въпросителните; катинарите; капаните; часовниците; пукнатините; айсбергите; оковите; оправданията; думите; напрежението; бризът; болката; гордостта; вихрушката; любовта; страхът; гладът; вълнението; студът; въображението; правилното; грешното; красивото и грозното ги няма. Само аз и нищото преобърнати на 180 градуса, отделени от всичко и всички. Това там наистина ли бях.. само Аз. Без моите две противоположни отражения, двете страни на моята монета. Без моята идентичност и далеч от анонимността, без добродетелите и недостатъците, без моите спомени и убеждения. Толкова невзрачна, гола и незначителна.

Мина време, съзнанието ми беше като под доброволна неопределима хипноза, а подсъзнанието ми будно, но.. неспособно. Щом дойдох на себе си и преодолях зашеметяващите вълни се уплаших. Не от физическата болка, не от евентуалните последици, а от бледия, но неимоверен спомен.
Спомен за истината. Ако в онзи ден дори подозирах, че ми предстои най-немислимата и категорична автодисекция може би щях да искам да се подготвя някак. Но такива неща стават неочаквано и веднъж. За пръв път бях така неадекватно безсилна и... сама пред себе си. Всъщност досега сякаш не се бях поглеждала в лицето, не и по този начин. Това, което видях тогава, днес не ми харесва. Затова и промених гледната си точка от преди.. “някога”.
Твърдението, че Азът е нищо без своята идентичност и анонимност съществува открай време, но аз повярвах в него чак сега.
Толкова дни съм пропиляла в неволно създаване на личните си лабиринти, в излишните си вътрешни дилеми, които винаги са били пречка спрямо околните. Днес вече не искам да изолирам която и да е от двете части на моята цялостна същност. Потисна ли едната – живея в най-грозната и мазохистична лъжа. Дори едната все още да е полу-несъвместима с другата, без нея аз оставам без кислород. И именно чистият бавно вдишан кислород след моето малко почти безпаметно, като цяло преживяване, ме накара да прозра, че пътят тук е ясно очертан и двупосочен. Затова Аз трябва да спра да тичам само в едното платно, разминавайки се с другата половина на сърцевината. Аз трябва да намеря баланса, който ще ми позволи да заздравя същността си, която е многоцветна палитра, а не чистобял и сух тебешир. Повече не искам да се самооковавам и самокапсулирам в безпаметното безвремие. Играта на сенки не може да продължава вечно. Аз я създадох и единствено аз мога да я залича. Само ако намеря истинска причина...
Вече знам какво липсва. Може би винаги несъзнателно съм подозирала, но сега вярвам, че е дошъл моментът за нов по-бистър поглед, за нов опит. Време е да си възвърна автономността! Днес съм убедена, че това не е така недостижимо, както обещанието за рая.
Засега имам волята да си позволя да не вървя и търся решението... сама.
Надявам се, че вече си свикнал с моите безбройни многоточия и все още искаш да продължиш напред към мен. Защото сега аз, изцяло Аз ще ти подам ръка.”