Ще ви трябват много нерви, за да го изчетете! ;д

Дядо ми


Всичките си лета когато бях малка прекарвах при дядо и баба, родителите на татко и леля. На лозето, още от първата си навършена годинка до трети клас ходех там, отначало прекарвах цялото лято там, а накрая – по една седмица. Когато бях на четири годинки се роди малката ми братовчедка, а когато бях на шест тя за първи път дойде на лозе, да прекара лятото с нас. Баба отглеждаше домати, краставици, моркови и още много зеленчуци, имаше ягоди, както и безброй плодови дръвчета, на които се качвах, за да бера ябълки и сливи.
Задният двор беше огромен, имапе огромно пространство за игра, а отпред беше лозето, където аз много обичах да се крия, докато не ми забраниха да припарвам до там. Когато бях малка дядо ми имаше един москвич и двамата заедно ходехме на пазар с него, а малката ми братовчедка оставаше заедно с баба, която плетеше или четеше книга.
Винаги вземахме кус-кус за мен и дъвки за Теди(братовчедка ми). За къщата дядо вземаше ориз, захар и различни подправки.
В колата нямаше радио, затова дядо си подсвиркваше по пътя. Свиреше различна мелодия всеки ден, а аз се чудех как успява да докара правилно всички тонове.
През деня с Теди излизахме навън да играем. Тогава четирите години разлика никак не си личаха и бяхме като сестри. Следобед, докато баба, дядо и братовчедка ми спяха, аз ходех да бера тайно моркови от градината, после ходех в съседа, там имаше едно момче и играехме заедно.
По-късно с дядо пускахме нашето куче, Джина, да играе на свобода на двора с кокошките. За мен беше странно да гледам такава хармония между животните.
По някое време дядо внезапно хващаше някоя кокошка и ме плашеше с нея, а братовчедка ми гледаше през прозореца и се смееше. Вечер се връщах в къщи и двете с баба сготвяхме вечерята, а Теди гледаше телевизия с дядо. После с дядо оставахме на масата да си приказваме.
- Аз знам английски. – хвалеше ми се той постоянно и ми казваше разни изречения. – Знам и руски, много по-добре от английския.
И започваше да ми казва разни революционерски стихове на руски, различни пожелания, разкази, а аз го гледах с интерес, въпреки, че разбирах само една-две думи. Имаше акордеон, хармоника и флейта и винаги ми изсвирваше по някоя приспивна песен, след което всички лягахме и заспивахме.


Така прекарвахме цялото лято. Дядо винаги ми разказваше истории, как е бил капитан на кораб и е кръстосвал всички морета и океани, неща, за които можех само да мечтая, а после аз му разказвах съчинени от мен приказки. Когато лятото привършваше, правехме компоти и туршия. Моята работа беше да подавам буркани и капачки, но все пак се чувствах горда от себе си. По онова време, през август, времето беше идеално за разходка и аз помагах на дядо да върви, ходехме на гости у съседите, но аз винаги стоях до него, защото беше толкова забавен и добър приятел.
По някое време татко и мама идваха да ни посетят, носеха ми разни неща, които нямаше в пазарчето тук, а баба винаги нареждаше една огромна софра.
На края на лятото родителите ми ме взимаха и така до следващия път. Баба ми пращаше различни сладкиши, когато баща ми и леля ми ходеха да ги видят.

В един момент окончателно спрях да ходя и ги виждах много рядко, само братовчедка ми остана да прекарва летата там до един определен момент.
Годините се изнизваха лека полека, колкото по-голяма ставах, толкова по-рядко ги виждах.
Спомням си едно лято, когато щях да ставам седми клас, тогава ходех по-често, за да им помагам. Баба имаше проблеми с ръката, а дядо имаше сърдечна недостатъчност и ходех там с една приятелка да им помагаме.

Москвичът отдавна го нямаше, мястото за паркиране беше опустяло. Къщата се беше състарила, нямаше нищо засято, понеже и двамата нямаха възможност да отглеждат никакви плодове и зеленчуци. Кучето беше пуснато на свобода, нямаше ги кокошките, нямаше я и люлката, която преди време дядо ни беше направил.

Мина още една година, аз бях вече седми клас. Беше зима, стачките бяха почнали, а лозето беше наводнено от дъждовете и водопроводът се беше развалил. Баба и дядо се бяха нанесли да живеят при леля, понеже у нас вече живееше другата ми баба.

Беше октомври, вече ходих на училище само сутрин за 1-2 часа, после се прибирах и по-късно излизах навън. Изниза се месеца, после дойде Хелоуин. Не помня какво праивх предната вечер, но сутринта, към седем сутринта, малко преди да стана за училище, чух някой да плаче отатък. Беше майка ми.

Тогава през главата ми минаха всякакви мисли.
Татко също пътуваше с кораб. Ами ако се беше случило нещо с него?
Или.. ако баба не е добре?
Или...
Тогава въобще не ми мина на ум това, което щях да чуя. Станах, поколебах се дали да изляза, но все пак отидох до кухнята и надникнах вътре.
Баба ми стоеше в средата на стаята и гледаше безизразно шкафовете.

Беше ме страх да попитам. Стоях няколко секунди безмълвно, докато накрая тя не ме забеляза.
Погледите ни се срещнаха, но никой не понечи да се обади пръв. Накрая аз изстрелях:
- Какво има? Защо мама плаче? – попитах аз, а баба ми продължаваше да ме гледа, като се колебаеше дали да ми отговори.
- Абе... – започна тя, обаче събра смелост и каза: - Абе.. баба ти е починала.









Мигом нещо ме шибна в стомаха. Спомням си точно как реагирах. Ахнах с ококорени очи, после се върнах припряно в стаята си и легнах отново.
Стоях с разширени от ужас очи и гледах прозореца, завита почти презглава.
Чудех се какво да направя.
Какво следва?
Защо не плача?

Бях в шок. Изведнъж всичките лета минаха като лента пред мен.
Затворих бавно очи.
В главата си виждах само образа на баба си, докато изведнъж не се появи и този на дядо.

Ами дядо? Какво прави той, той е болен, как ще реагира, какво ще стане? Ами ако му стане нещо?

Не осъзнавах случилото се. Отворих очи и отново загледах прозореца.

Накрая дойде майка ми. Чух стъпките й, как бавно се приближава към мен.
Прошепна името ми. После ме отви.
Аз се обърнах към нея и видях, че и другата ми баба стои отзад.

Тогава не помня какво точно ми каза, но включваше “Дядо ти почина”.

Спрях да мисля. Бях объркана, още по-шокирана от преди. Не можах да осмисля какво точно се случваше.
И двамата ли бяха починали?
И двамата?
Усещах как очите ми се пълнеха със сълзи. Гледах майка си учудено, лицето й, загрозено от размазания грим и рошавата й коса, която се беше спуснала до рамената й. После казах:
- Ама.. нали баба беше починала?

Това беше най-малоумният въпрос за ситуацията. Нямах думи да опиша какво чувствах тогава, главата ме болеше.




- Не знам какво си разбрала, дядо ти е починал. – каза майка ми.
Очите ми се разшириха още повече. Погледнах баба ми, която гледаше с абсолютно безразличие на всичко. А тя просто измънка:
- Ами, откъде да знам, не съм чула правилно.
Аз я изгледах изумена.
Неописуем гняв нахлу в главата ми.
Виждах как не я интересува нищо. Исках да скоча и да я смажа от бой.
Не й пукаше, въобще даже! Тя винаги ги беше мразила, както и баща ми, и мен. Стоеше тук само защото беше майка на майка ми.
Гледах грозното й лице, обсипано с бръчки, синьозелените й очи, които ме гледаха тъпо.
КУЧКА!
КУЧКА, КУЧКА, ТЪПА КУЧКА!
Не била чула правилно.
Не била чула...

- Изчезни. – изсъсках аз, без да обръщам внимание на укорителните погледи на майка си.
Баба ми бавно се изниза от стаята.
Майка ми само ме гледаше, а аз й изкрещях:
- Вие сте малоумници, как може да объркате кой е починал бе?!
Изгоних и нея от стаята и се захлюпих с чаршафите.





Дядо...

Гневът внезапно беше изместен от серия прекрасни летни спомени. Когато ме учеше да режа домат, когато ме люлееше на люлката, когато рисувахме заедно.
Усмивката му... Веселото му лице, сбръчкано, но много по-красиво от тези на другите старци, големите му ръце, които държаха в себе си малката ми ръчичка докато пресичахме улицата, очите му, прекрасните му сини очи, които беше оставил на братовчедка ми...

Чух... чух пред вратата ми да се говори...
“Как ще кажа на Андрей, той пътува! Как ще му кажа?...”
“Тихо сега, да не изплашиш детето.”

Мъгла, виждах само мъгла, а дядо ми излизаше от нея и ме гледаше все така весел.
Всичките малки и весели моменти изплуваха.. Когато ми позволяваше да седя на предната седалка и да бъркам в жабката, а там беше пълно със снимки, само снимки, на татко, на леля, на него и баба, мои също, на братовчедка ми...
Винаги ми казваше “На дядо момиченцето, на дядо красавицата.”
Усетих сърцето си разкъсано на парчета.

“Какво да правя сега? Какво ще правя....” – се чуваше отвън.

Всичките пъти, когато ме прегръщаше и чувах сърцето му да тупти... Когато се смееше, когато ходихме само двамата надолу по пътя да разхождаме кучето... И всичките пъти, като му се обаждах, и той ми казваше колко много му липсвам и колко... много... ме обича.

Потънах в спомени.

Отдавна не му бях казвала, че го обичам. Толкова отдавна... Бях спряла да му звъня, бях спряла да му ходя на гости...




Вървях към училище. Трябваше да отида и да кажа, че ще изтърва часовете. Нямах сили да отида и да слушам как ми се карат, че не съм начертала нещо правилно.
Срещнах госпожата в коридора. Казах й, че няма да мога да вляза в часовете.
Тя ме изгледа учудено, сякаш й съобщавам, че ще избягам и попита с най-дързък тон:
- Защо?
Отново ме хвана бяс.
- Поради лични причини. – отвърнах аз смирено, без да я поглеждам.
- Какви лични причини? – попита тя невярващо, със същия изнервящ и нагъл тон.
Стиснах юмруци.
Бях готова да я изпера само за тона, който ми държеше.
После вдигнах кървавите си очи към нея и я изгледах с възможно най-страшния си поглед.
Тя се уплаши и ме погледна стреснато.
- Дядо
ми
почина. – изговорих бавно аз със скърцащи зъби. После отново свалих погледа си надолу, нови сълзи тръгнаха да капят от очите ми.
Усетих, усетих как изведнъж изпълненото й с омраза лице се смачка. Усещах колко беше гузна. Усетих и как гласът й става по-мек.
- Оу. – промълви тя. После промърмори. – Няма нужда от бележка, прекарай колкото искаш дни у вас.. или където ще ги пракараш... няма нужда да идваш на училище.
Аз се обърнах и излязох.

Тогава всички бяха виновни за лошото ми настроение. Зъбех се на всеки, гледах ядосано. Нямах никакво намерение да изглеждам слаба.
Трябваше да бъда силна, ако не аз, то кой?
Стоях на стола пред компютъра, без да го включвам. Гледах лицето си в монитора.
Как може да не съм наследила нищичко от него? Нищо в лицето ми не е негово. Очите ми са на баба. Черни.
Всичко останало е на другата ми баба.
Отвратително лице. Напомняше ми на нея, сякаш гледах нея. Защо нямах нищо от дядо? Исках да имам неговите очи. Сини като небето. Или поне нещо друго...

Покрих лицето си. Припомних си безразличното й лице тази сутрин.
Толкова
Много
Приличах
На нея.
Само очите не бяха нейни.

Погледнах пак в монитора.
Ужас. Приличах изцяло на човека, когото мразех. И тя ме мразеше.
Грозно, тъпо лице!

Юмрука ми се заби в монитора.








На следващия ден последва нещо по-страшно.

Отидох на погребението на дядо.

Щях да го видя за последно.
Облякох някакъв черен панталон и сложих черния си кожух върху черната си блуза. Надолу обух някакви черни ботуши. Сложих черните си ръкавици и закрих лицето си с черна шапка.

Отново се погледнах в огледалото.

После излязох.

Навън беше невероятен студ. Носът ми почервеня от вятъра. Закрачихме към колата с майка ми.
Тъпата ми баба дори нямаше да дойде.
Кучка.

Забих поглед в прозореца когато се качих. С мама не си обелихме нито една дума по пътя.


Знаех, че чува как подсмърчам.

Носех цвете в ръцете си. Влязох в апартамента.

Исках да го видя. Исках да видя лицето му за последен път.

Отнякъде дойде леля ми и обви ръцете си около мен.
Никога не я бях виждала толкова унила.
- Здрасти. – промълви тя.
- Здрасти. – отговорих аз.
Миришеше на някакъв крем.
Внезапно ме обърна с лице към стаята, в която беше дядо.
- Ще бъдем бързи, не го гледай, само остави цветето. – занарежда тя.
Тръгнахме към стаята.
Влязохме вътре.

В средата на стаята беше той. Не погледнах лицето му отначало. Беше облечен в бяло, сложен в ковчега си.
- Остави цветето, не го гледай, не го поглеждай. – бързо изговори тя.
Бях до ковчега. За секунда вдигнах погледа си, за да го видя.
Беше достатъчно, за да накара стомаха ми да се свие на топка.
Лицето му беше бяло... Устата му беше полуотворена. Беше се унесъл в своя вечен сън. Аз бях ли в него? Дали ще бъда там, с него, в неговият свят?

Метнах цветето при другите, неспособна да се откопча от хватката на леля ми.
Тя ме изведе от стаята дори по-бързо, отколкото ме доведе.
- Няма страшно. – успокои ме тя. После изведнъж беше изчезнала.

Мама също я нямаше.
Реших да отида в стаята на братовчедка си. Взех малкото й столче и седнах на него.
Загледах се в телевизора.
На различни интервали идваха различни хора при мен, да се направят, че им пука повече, отколкото на мен. Да се направят на съпричастни.

По едно време отидох в съседната стая, за да видя какво има там.
Всички гости бяха там, малко бяха останали при дядо ми.

“Моите съболезнования.”
“Съжалявам, Иве.”
“Какъв тъжен ден.”
“Какви обстоятелства ни срещат.”
“Не плачи, Иве.”
“Моите съболезнования.”
“Моите съболезнования.”
“Моите
съболезнования.”

Стоях сама до прозореца, докато другите си разменяха “съболезнования”.
Никой не беше тъжен както бях аз.
Тогава се сетих за баба.
Не бях.. не бях отишла да я видя.
Беше ме страх. Какво да й кажа?
“Съжалявам”?
Не, не можех да опиша какво чувствах. Съжалението беше нищо.
Още една сълза се строполи на перваза заедно с другите.
Тръгнах към коридора умълчана. Преди да съм успяла да вляза при дядо, баба крачеше към мен.
Очите й... сякаш гледах своите. Бяха кървясали, черни като нощта.
Отидох и я прегърнах. Вече бях по-висока от нея и тя положи главата си на рамото ми.
Чух как хлипа.
Стиснах очи, трябваше да се направя на силна, а не да огорчавам баба още повече.
- Защо не дойде да ме видиш? – изхлипа тя.
- Защото.. – опитах да кажа с възможно най-каменен глас, но не успях. Изхълцах. – Защото ме беше страх... Съжалявам, бабо.
Не знаех какво да направя, какво да кажа. Нямах никаква идея какво преживява, защото беше сто пъти по-силно от това, което се таеше в моето сърце.
Стояхме така, в средата на коридора, прегърнати. Затворих очи. Усетих как ръцете й се впиват в гърба ми и как тя заплаква по-силно.
Аз я притиснах до себе си.
Поплакахме си заедно, прегърнати. Баба никак не се беше променила, въпреки всичко изглеждаше толкова красива.


След малко дойде леля и я отведе.
Аз останах да гледам в стената няколко минути.
По някое време мама мина покрай мен и ме пита нещо, но не помня какво й отговорих.

Обърнах се бавно към стаята с гостите.
Не исках да запомня този ден, не исках да запомня дядо в онзи ковчег, нито баба в такова настроение.

Затърсих чашите.

Взех си една.

После грабнах коняка и се върнах в стаята на Теди.

Напълних чашата до горе и я изпих наведнъж. Оставих чашата до бутилката и опрях ръце в бюрото. Отново затворих очи и ги стиснах, докато преглъщах всичкия алкохол.
Гърдите ми се затоплиха. Отпуснах се на стола и загледах пода.
Тогава за първи път вкусих алкохол и изпих още три препълнени чаши.







Чувах разговорите по телефона.

По едно време дори успявах да чуя “Моите съболезнования” и “Съжалявам” в слушалката, докато мама опъваше поредната цигара и бършеше очите си докато разговаряше.

Нахални хора! Защо продължаваха да звънят? На мама не й ли беше писнало да слуша ЕДНО.И.СЪЩО.НЕЩО?

Няма значение.

След няколко дена отидох при братовчедка си. Първо разговарях с леля си, за да разбера как е.
Отврат. В сравнение с нея моите изпълнения през изминалите дни бяха съвсем нормални.
Бях се разплакала само веднъж в една тоалетна. И веднъж докато пишех някакъв разказ.

Когато отидох при нея, тя ме чакаше на вратата.
Здрависахме се, после отидохме в нейната стая.
- Как си? – попитах аз.
- Бивам. – промълви тя в отговор. Двете седнахме на земята в нейната стая.
После тя ми разказа как са минали дните за нея.
- Не мислех, че ще бъда толкова тъжна. Често съм си представяла този момент. – каза тя с дрезгав глас. Не можах да я позная – звучеше като възрастна. – Но не мислех, че ще разбера за смъртта на някого като внезапно срещна некрофила му на входната врата докато се прибирам от училище.
Аз загледах мрачния й поглед. Беше донякъде сърдита, че никой не й каза.
- После ходих при психоложката. – промълви тя засрамено.
- Защо? – попитах аз, въшреки, че знаех точно какво ще ми каже.
- Няколко пъти ме свариха да плача на земята в тоалетната. После ми се скараха, че не работя в час. Не ме разбират. Никой не ме разбира.
Внезапно си спомних моята учителка и наглия й поглед.
- Само ти ме разбираш. – изведнъж се обади тя и се сгуши в мен.
Вече нямах намерение да плача, бях заключила всичко някъде надълбоко в съзнанието си, само за днес, за да бъда силната по-голяма братовчедка. Поне за нея.
Започнах да й бръщолевя някакви простотии, как той е на по-добро място, как ни гледа отгоре....
Неща, които дори аз не вярвах.

Не бих казала, че бях в депресия онези дни. За разлика от братовчедка си. Старателно бършех сълзите й, докато разказваше спомените си от лозе, после я прегръщах, когато отбелязваше, че скоро няма да се върнем там.

- Чувам сърцето ти. – каза тя. – Не се крий от мен.
Тогава погледнах към прозореца и видях лицето си. Видях малката сълзичка, която се бе отронила по време на хубавите разкази.
- Не се крий. – прошепна тя и ме обгърна с малките си ръчички.
Аз затворих очи и оставих и тази сълза да падне на земята.

После с Теди гледахме звездите.

Накара ме да се замисля, как аз се чувствах, когато едните ми дядо и баба починаха.
Общо почти целия разказ бих могъл да го приема за свой.

Разказваш изключително сърдечно и емоционално.

А що се отнася до мислите ти, за страданието и болката. Никой не може да разбере напълно чуждата болка. Болка не може да се съпреживява, не може да се отнема. Дори и много да ни се иска на моменти, да го направим за хората които обичаме.

Единственото, което може някой да направи за теб е да ти е опора, да ти помага да го преживееш малко по-леко.

Аз също мразя цялото лицемерие покрай погребенията, когато се появяват роднини, които не са се сещали, че починалият е съществувал с години.
Но имай в предвит, че може и тях да ги боли за загубата.

Спирам до тук, защото почнах да пиша твърде много ... Просто много ме разчувства

искам да се извиня за повторенията, написах го много бързо без да редактирам.. а сега много ме мързи да го оправям. Съжалявам, не обръщайте внимание. ^^

лош ивку! караш нън да плаче само!


много е красиво...аз не съм загубвала нито един дядо или баба и не знам какво ще стане тогава...не ми се мисли

През цялото време седях и ми се стичаха сълзите по лицето, които гневно изтривах, за да мога да прочета още.
Не мисля, че е шедьовър, защото за него се изисква още много. Имаш странната дарба да
пишеш увлекателно и много емоционално, което прикрива всички недостатъци /а те са малко/.

Поздравления, мога напълно да усетя болката ти.