просто една вечер, докато нежната лунна светлина влизаше през прозореца и галеше лицето ми, идея си поправи път през ума. сега тази идея е реализирана.
Глава Първа – Чудовище
What if you find out Какво би направил ако осъзнаеш че
Everything that's in your life Всичко от което се състои живота ти
Was only put in front of you Е било поставено пред теб
By people waiting for you to fall От хора, чакащи да се провалиш
And every time you trip up И всеки път когато пропадаш
It's all just a game Всичко е проста една игра
Nothing's really mattered Нищо не е имало смисъл
Nothing was as bad as you thought it was Нищо не е така зле както си го представяше
Smile for the camera Усмихни се за пред камерата
- Би ли го намалил? – изкрещя брат ми в опит да надвика музиката.
- Колата е моя, ако не ти харесва – слез. – отговорих през зъби, намаляйки.
- Няма да те убие.
Протегнах ръката си към уредбата и усилих още повече. Не ми бе до брат ми в момента. Никога и не ми е било. Светофара на следващия булевард светна червено и затова дадох газ, наслаждавайки се на адреналина, който бързо напусна тялото ми след като не се случи нищо. Само дето няколко коли изсвириха, но това изобщо не ме бъркаше.
- Не видя ли че бе червено?
- Видях.
Стиснах волана силно и натиснах педала.Колата започна да ускорява по малката мръсна уличка, страничните стъкла на паркираните коли се разминаваха на милиметри от моите. Усетих как нещо като усмивка се изписваше на лицето ми. През периферното зрение хванах позната сграда и набих спирачки, ако не държах волана, вече да бях излетял през предното стъкло. Хвърлих поглед към Итачи и хванах само трясването на вратата. Тъпак.
Не стига че го карам до шибаната му работа, едно „мерси” не може да каже. Намалих музиката, баса караше пластмасата на тонколоните да скърца. Отпуснах рязко съединителя и дадох пълна газ, като колата подскочи напред. Завивах рязко и карах с поне 40км/ч надвишение. Харесваше ми да нарушавам закона. Самата тръпка, която усещах ми доставяше по голямо удоволствие от всичките наркотици които съм пробвал.
Завих рязко в следващата пресечка без да си правя труда да спра на Стопа или да се огледам. След няколко километра набих спирачки пред до болка познатата сива сграда с извънредно многото прозорци. Всички я знаят като Гимназия „Лийф”, а аз като шибаната дупка в която съм принуден да прекарам по-голямата си част от времето.Паркирах на нечие място, моето е прекалено далеч, чак в другия край на паркинга. Не ми пука. Затворих врата на Мустнага модел 65-та и тръгнах към задната поляна. Това което ми направи впечатление бе факта че нямаше никой. Погледнах си телефона. Нищо чудно, часовете бяха започнали преди петнайсет минути. Свих ръмене. И без това нямах намерението да се мяркам първия час.
Седнах на тревата под едно от многобройните дървета и хвърлих раницата до себе си. Слънцето отдавна бе изгряло, но дъждовни облаци не му позволяваха да си покаже грозното лице. Облегнах се на граповото стъбло и затворих очи. Спомени от миналата вечер започнаха да навлизат в ума ми. Купон, трева и някаква курва. Нямах точен образ на лицето й, камоли да си спомня името й но едно нещо се бе забило като треска. Оранжево. Оранжев тоалет или грим, по дяволите не знаех какво беше точно но си бе там. Оранжево.
Мразех оранжевото. Светло, лъчезарно, усмихнато ... всичко което ненавиждах. Но тъпия цвят не се разкара от ума ми и се наложи да отворя очи. Главата ме болеше, а тъпия цвят не ми даваше мира.Уморените и вероятно кървясалите ми очи паднаха на раницата. По-скоро на най-предния джоб с развален цип. Знаех че не бе сега момент. Всякаш на някой му пука. Протегнах се и с техника го отвориха, изваждайки, колкото пръстта ми голяма, свита цигара.
Бръкнах надълбоко в джоба на черните си дънки. Издразних се че не можех да достигна запалката. Тъпи дълбоки джобове. След известно време я докоснах с върха на пръстите и я изкарах. Запалих цигарата си.
Смукнах дълбоко, колкото можеха дробовете ми да поемат и задържах изпускайки бавно. Странно, но се почувствах по-добре. Не беше трева, както очаквах, но и никотина върши работа.
„Върши работа” хъх? Това ми напомни че нашите ми бяха оставили една задачка за вършене. Дори и не се сещам каква беше. Бях друсан, когато майка ми влезе в стаята и седна на леглото. Добре че не усети. Най-вероятно е помислила че не съм в настроение и не й обръщам внимание, както винаги.
Не и след като вече си имат един перфектен син. За какво им е още един? За какво изобщо са си правили труда да ме зачеват? Спомням си като бях хлапе как се опитваха да ме дресират, като показваха Итачи за пример. Итачи това, Итачи онова. В началото бях малко глупаче, опитвайки се да настигна по-големия си брат. Но когато дадох всичко от себе си и в очите на баща ми се провалих, казах майната му. Майната му на всичко. Няма да бъда този, който те искат. Няма да бъда някой друг. Затова се превърнах в противоположността на брат ми преди да се усетя. И ми харесва. Харесва ми разочарованието което се изписва на лицата им, всеки път когато ме погледнат.Караниците относно как се обличам, какво харесвам изобщо какво правя ми доставяха удоволствие.
Дръпнах отново. Но нещо не бе наред. Тогава осъзнах че всъщност пуша филтъра. Хвърлих го на тревата, без да си правя труда да го изгася. Чувствах се нервен, издразнен. Тогава пронизителния шум на звънеца прозвуча. Секунди по-късно, учениците започнаха да излизат. Веселите им гласове се забиваха като ножове в главата ми.
Изправих се с въздишка и метнах раницата си на едно рамо, насочвайки се към единсвения магазин извън сградата. Когато отворих вратата ме посрещна студения и сух въздух, благодарения на климатика в десния горен ъгъл. Взех си Ред Бул и излязох възможно най-бързо. Започваше да се пълни с момичета. Досадни момичета с пискливи преповдигнати гласове. Единствената позла от тях бе че дебелата касиерка не ме скива. Кой ти дава безплатен Ред Бул?
Отворих канчето и отпих няколко обилни глътки като студената течност погали нежно езика ми.Тръгнах обратно към даскалото, игнорирайки шептенето. Бях свикнал. Все пак се намирах в престижна гимназия, в която родителите ми ме вкараха с връзки, дори не се бях явил на изпитите. Нормално бе край мен да има само умни и прилежни, спазващи правилата, мислейки за бъдещето си идиоти. Аз живея ден за ден. Какъв е смисъла да планирам нещо толкова надалеч след като не се знае дали ще го доживея? Да се трепя и саможертвам за какво? За да утре да ме блъсне кола и всичкия ми труд да отиде в канала? Хн, не мисля.
Качих се на втория етаж и отключих шкафчето си. Исках само да взема тревата, която оставих вчера. Не съм от тези които носят учебници, имам само една тетрадка, която не напуска чантата ми за дълго. Нужен ми е само един поглед, и зубарчетата ми дават техните материали за часа.
Бръкнах вътре и съборих фалшивата стена, която бях направил миналата година за да крия разни неща. Оттам изпада найлоново пакетче пълно с каквото биха предположили повечето чай. Не, трева е. В голямото ще проверяват шкафчетата на втория етаж(чух го като бях изпратен до дирекцията вчера за пряка обида към даскал) и не ми се разделя с пакета, който смятах да продам или изпуша. Пъхнах го в раницата и тряснах жълтата ламаринена вратичка.
Хората по коридорите ме поглеждаха, но никой не смееше да направи очен контакт. Тъпи слухове. Не мога да убивам с поглед ... все още. Изведнъж нещо закачи ръката ми, не успях да одържа напитката си. Долната лява страна на ризата ми бе мокра. Скоро щеше да лепне и да мирише. Чувството гняв погали нервната ми система. Погледнах нещастника.
- Рой Мичигън. – изплюх, срещайки погледа му.
- Саске Учиха. – гласа му потрепери, макар и да се опита да го прикрие с усмивка.
Пред мен стоеше спортиста на дупката. Онези които имат перфектни родители, перфектни оценки и перфектен външен вид, които всички обичат и боготворят. А, аз ги мразя. Желанието да го ударя започна да набира сили. Главоболието, което ме мъчеше от сутринта само наливаше масло в огъня.Само да-
- Да не си глътна раздвоения език, Учиха?
Това беше. Не можех да сдържа гнева си, а и не исках. Грабнах яката му с лявата си ръка, и дръпнах дясната си назад. Нещастника се опита да избяга, но беше късно. Юмрука ми направи яростен контакт с носа му. Усетих как нещо прещракна. Мичигън направи няколко стъпки назад, държейки лицето си по което се стичаха рекички кръв. Някакво чувство избълбука в гърдите ми. Изпитах удоволствие. Но не беше достатъчно. Исках още.
Престъпих към него, хващайки якето го тряснах силно в стената. Главата му издрънча в студената мазилка. Наклоних се напред и прошепнах така че само той да ме чуе.
- Оплачи се и ще ти се прииска да не се бе показвал на бял свят.
Пуснах го и веднага се свлече на пода. Но се чувствах по-добре. Не, все още ме болеше главата, но онова дразнение не бе така доминиращо вече. Отстъпих назад, самодоволна усмивка разливаща се по лицето ми. В момента в който се обърнах, забелязах тълпата направила нещо като полукръг около нас. Веднага погледите паднаха от мен и пътя ми бе разчистен. Тръгнах надолу по коридора, втория звънец ехтейки из сградата. Чудех се дали да вляза в следващия час. Ако Мичигън не си отвори перфектната уста, ще е по-малко подозрително че съм бил аз, ако вляза в час. Все тая. Качих се на третия вече празен коридор и влязох в стаята.
Всички погледи се стрелнаха към мен и бързо се върнаха там откъдето бяха дошли.
- Закъсня. – обади Дентсън от катедрата на която се бе подпрял.
Хвърлих напитката си в пластмасово кошче в ъгъла до вратата.
- Хн. – повдигнах рамене.
Всякаш е нещо неочаквано. Минах покрай редиците и както винаги, последния чин откъм прозорците бе свободен. Хвърлих чантата си на единия стол и се тряснах на другия. Дентсън все още ме гледаше. Въздъхнах и изкарах тетрадка и химикал.
Даскала ми хвърли един последен поглед през лупите си и започна да говори.
- Днес -
И оттам ми се губи. Положих ръце на чина като възглавница и отпуснах главата си. Когато брадичката ми докосна десния ми юмрук, усетих лека пулсираща болка. Това доведе до нова усмивка преди да изляза от реалността.
Това че на някой не му е харесало,не значи че няма да се хареса на друг 
