начи
тфа ми е сигурно първият опит за поезия (: отпреди 5 години е :О и е ужасен : D
пускам ви го да се посмеете малко (: и аз покрай вас : D
Самотата сплита пръстите ни,
Там, където мечтите се губят,
носи спомени за дните ни,
които в Смъртта ще се влюбят”.
След нас
Прости ми за раните,
които ще носиш отново.
Те ще бъдат розите,
растящи бавно на гроба.
Ще мине рицар на кон,
с меч на слънце блестящ,
върнал бащиния трон,
търсещ живота трептящ.
Ще спре пред тези рози,
най-червената ще избере,
и нежно, колкото може,
ще скърши стъблото на две.
Ще помисли за тебе, за мене.
Ще се помоли на колене
да поживее малко време
и после тука да умре.
След година, ти ще чуеш,
конски тропот, боен вик.
От страх в Ада ще се свиеш,
ще скриеш твоя нежен лик.
Гробът наш, с розов храст,
с рози кървави и бели,
ще стъпкан бъде, ринат в прах,
хора там ще са умрели.
Там, където твойта роза
плачеше, ще плаче друг.
И не с поезия, а в проза,
думи ще се леят в скръб.
Един-едничък син на майка,
отрекъл се от бащин мир,
с щерка, плачеща и малка,
дух в искрящия зефир...
Тамо рицар ще е паднал,
със доспехи-бронз и злато,
на света се ненарадвал,
ни на топлото ни лято.
Но пък кървава ръка,
розата една ще стиска,
свежа, както е кръвта,
що във гроба ни се плиска.
Той изпълнил е мечтата
както искахме и ние:
да се смеем с Самотата
и Смъртта си да надвием.
Тази роза ще изкупи
мойте земни грехове.
Моя дух ще се изгуби,
ще се рее с векове.
После ще се върне в тебе,
в прероденото дете,
и ще плачеш ти за мене
и за моето лице.
Разкажи за твойте рани,
оставени във теб от мен.
Разкажи и за Смъртта ни,
и за паметния ден.
Ще умрем сега и двете,
тук, сега и в този час.
А историята вече
е написана след нас...
и си го изпипала и е станало доста добро