Лежиш под завивките- толкова мъничка,
говориш за релси от светлина
и за безкрая- син и безсмъртен.
Говориш за пътя си към смъртта.
Говориш, говориш. Аз вярвам, склонила
глава върху детските ти ръце.
Защо ли душата ти си има тяло-
приличаш ми на парченце небе.
Лека и весела, винаги весела-
усмивка с трапчинки и ярки очи.
Като балонче- толкова лекичка,
тичаща сякаш по път от лъчи.
Въжето за скачане само помагаше
Да литнеш във въздуха- като перце.
Така вродено-въздушно подскачаше..
Ако те вдигна сега на ръце
ще литнем ли двете, по релси от слънце,
през облаци със сребристи криле?
Ще ме вземеш ли, ще ми дадеш ли безсмъртие?
Или то е единствено, само за теб?
Ще ми дадеш ли да вкуся безкрая,
да се рея със теб милион векове,
да остарея, оставайки млада?
Или магията свършва със теб?
Ще ми отнемеш ли небесните релси,
трапчинките, непокорния смях?
Толкова весела, винаги весела-
без тебе мракът е пълен със страх.
Стенеш в съня си- балонче, искрица.
С шепи те топля, с ръце те държа.
Стискам- не искам да си отиваш.
Без теб и безкрая ти светът е лъжа.
Ади е мазохист.