Говорим си ясно и бавно.
Сериозно говорим. Мълчим.
Но чувствам, че вече отдавна
излишно си вдигаме дим.
Говоря ти нежно, гальовно.
Обичам те - казвам. Мълча.
Едва ли не нещо съдбовно
ще стане - и пак тишина.
Говориш ми, леко се смееш.
Шегуваш се. После мълчиш.
Отново не слушаш. Не знаеш,
че в мене снежи и ръми.
Поемам си дъх за последно -
говоря, говоря безспир.
Тъй жално, горещо те гледам,
че - боже ! - не се ли топиш ?!
Но думите ти недочуваш -
не трепваш, не мигваш дори.
За нейният глас се ослушваш
и с нейното име мълчиш.
