Една сутрин се събудих.усетих,че нещо не е както трябва.Станах от леглото и отидох на терасата.Гъстата мъгла закриваше всичко и беше толкова светло.Протегнах ръка и тя се изгуби в светлината и мъглата
Влязох вътре и се облякох.Взех си ключвете,цигарите и излязох.Долу беше мрак.
Учудих се,но все пак не се качих отново горе.Погледнах небето.Там беше светло.
Долу беше тъмно.Запалих цигара и се чу звук.Звук от,който се стреснах и паднах на хлъзгавото от листа и дъжд шосе.Звук на сирена.Жената казваше „ Внимание ще разбием облаците с ракета,моля затворете прозорците си”
Продължих надолу към площада.Нямаше хора по улиците.Видях няколко кучета,които седяха на едно място и услушващи се.”Вероятно са се стреснали от сирените” казах си аз погалих едно от тях и продължих.Вече бях на площада и се запътвах към закусвалнята за дюнер,но тя беше затворена.Както и всичко в целия град.Нищо не работеше.
Изведнъж всичко стана още по-тъмно.Сякаш беше нощ.Погледнах часовника си.Беше 10:30 през деня.Започваше да става все по-странно.Реших да звънна на едно момиче,но чух само „В момента нямате връзка с този номер”. Опитах да звънна на още няколко човека и същото.Нямах връзка с никой.Реших да продължа да се разхождам с надеждата да срещна някой загубен като мен и да го питам какво става.
Изведнъж застудя.Погледнах термометъра на града,който показваше 18 градуса.
Тотално се обърках.Какво ставаше.Защо като погледна нагоре е светло,а в действителност е мрак.Отново започна тази сирена.Виеше все по-силно и силно.
Но нямаше глас.Започнаха да прииждат хора.Но на тях им имаше нещо.Вече го усешах.Бяха всичките мъже.костюмирани и всичките имаха бради.Носеха куфари.
Сирената спря.те развориха куфарите и извадиха по едно оръжие.Започнаха да ходят.Казах си „Край,умирам”,но не.Те просто ме заобиколиха всякаш не ме виждат.
Този момент забелязах,че единия си е оставил сакото и куфара.Отидох и облякох сакото.Взех куфара и тръгнах към един парк.
Имах чувството,че нещо върви зад мен.Обърнах се,но нямаше нищо.Чувствах се като в хорор.Телефона ми изведнъж извъня.Беше мама,която ми каза „ Не се обличай дебело,пече слънце навън” и пак изгубих обхват.Вече се стресирах и незнаех къде съм,дали не съм в паралелна вселена.Тръгнах към парка.Реших да мина по баира.Стъпала не ми се катереха.Там всичко беше заледено и имаше сняг го коляно.Обърках се назад и беше просто тъмнина.Започнах да се катеря нагоре.Видях един познат,който тичаше надолу към площада.Извиках.Той се приближаваше и аз се спрях.Той дойде до мен,погледна ме и мина през мен.Седнах на един перапет и пробвах да звънна на брат ми.Не стана.Продължих нагоре към парка.Започваше да ми мириши на пушек.Помислих си „Там има някой” Когато стигнах изгубих ум и дума.Целия парк беше изгорял.Нямаше дървета,нямаше нищо.Вървях из изгорелите паднали от дъветата клони.Видях едно момиче.Не я познавах,но реших да я заговоря.
Изтичах до нея.Тя беше снежно бяла,със зелени очи и руса коса и същото сако като моетоКазах й:
-Хей,какво става тук?
Тя ме погледна със сух,празех поглед и каза:
-Аз,само исках закуска.
Тогава забелязах куфарчето.Решихме да продължим двете.Въряхме.не говорихме просто ходихме. Момичето изкрещя и потъна.Беше паднала в яма.Протегнах ръка,но и аз паднах в ямата.Там беше топло,задимено и кално.Изведнъж всичко се разклати и момичето ме сграбчи.Чувах как дърветата падат и как камъните се чупеха.Ямата се срути и ние можехме да излезем.Всичко в парка се беше срутило.Бяха останали само пейките.Седнахме на една пейка да си починем малко.Тя ми каза:
-Знаеш ли,на скоро ми разбиха сърцето.
Погледнах я.Замислих се,че с мен е същото.Тя продължи:
-Всичко беше толкова красиво,но за него всичко беше просто шега.
Казах й :
-С мен е същото,но се опитвам да го крия.
Момичето ме погледна и заплака.Прегърнах я.Предложих да продължим да ходим и да не мислим за това.Видяхме две сенки в далечината.Казах си „Яяя още заблудени хора”
Приближихме се и тя изтръпна.Попитах я какво и е,а тя каза.
-Ама,ама, това е той.Този,който ме нарани.
Не бях погледнала другия.но се престрапих.Познах го по убийствената усмивка и просто прежулих със зъби.Тя ме погледна и й стана ясно.Казах й :
-Желаеш ли мъст? – и се усмихнах
-Повече от всичко.
Посочих с поглед куфара.Тя го разтвори и извади къртечница и ме погледна с удоволствие.Насочи се към своята жертва и натисна спусака.Сянката изкрещя и се строполи на земята.Погледнах я и казах:
-Ама ти го гръмна.Какво направии?
-А ти не желаеш ли мъст?
-Не..!!
-Дръж и се замисли.
Подаде ми оръжието и нещо в мен се промени.Погледнах го.Още се усмихваше.Кипна ми заредих и БУМ.Паднах назад.Той се хвана за сърцето и падна.Изкрещях „НЕЕЕ” и
припаднах.Събудих се след няколко часа.беше 20:00 часа и бях удома.Бях проспала целия ден.Седнах да вечерям.Мисли в главата нямах.След това седнах на компютъра и си пусках любимите песни.Разказах съня на брат си,а той каза „Много Silent Hill играеш”
мн яко .. аз си сънувам няк'фи кубети 
