реквием за една съдба,
за един стон в нощта
ковчегът отново се затваря,
за да потъне в своя сън
с него си отива и една мечта, останала навън
под проливния дъжд чува се само
копаенето на гробаря
една лопата изкопа неговия нов дом
там долу под земята
дано намери той отплата
скелети, трупове, черепи
смърт, погребение, траур
кръв ... и душата му вика, пищи,
но попаднала е тя в капана на смъртта
и отново здрач ...
някъде на близо чуват се сълзи
едно сърце стене, крещи
черни рози цъфтят
пълнолуние обхваща нощта
мрак, тъга ...
една изгубена душа самотно се шляе
мъртва ли бе тя ? дали го бе разбрала вече ?
камбанен звън отново, някъде далече
погребална песен в тон отнесен
вик ужасен от нейните мъртвешко бели устни
духът му носеше се там
и на нежното ухо шептеше:
"забрави, мен ме няма вече ... мечтите ти ми поквари",
но усещаше присъствието му тя
ръцете й докосваха неговите
в миг внезапен, обхвана я празнота
изчезнала бе неговата душа ...
но той бе тук, тъй фин, тъй изящен
напуснал бе света, потънал бе в калта
един прекрасен труп.
