"2 Принцип на термодинамиката"

Първи бе един блед жълтеникав лъч. Последваха го още много и скоро на изток пламна пожар в синевата. Оранжево, червено, жълто се сливаха в една небивала увертюра на цветовете и за пореден път предзнаменуваха появата на концертмайстора – слънцето.
А високо в синевата, на своя трон от облаци, стоеше Той. Мнозина го наричат Бог, други пък Аллах, трети – Буда. Той беше по нещо от всичко. Просто свръхсъздание. Той направляваше човешките животи по коритата, които самите хора си прокарваха. И днес му предстоеше да даде още един тласък. В нека го наречем „ръката” си той държеше нещо, имащо аналогия с човешките монети. Не като форма или стойност, а защото се използваше за хвърляне на чоп.
Той седеше на своя трон и се наслаждаваше. Наслаждаваше се на тази гледка от край време и никого нямаше да му омръзне. И ей тъй, между другото, той хвърли „монетета”. Превъртайки се няколко пъти във въздуха, тя се устреми надолу, премина през атмосферата, все още въртейки се, и падна. Беше се паднало ....


1

... нещо, което за да може читателят да си го представи, ще наречем ези.
Нищо от това, което се случваше навън не достигаше до стаята. Нито лъчите, нито шума от събуждащия се град, нито пък размислите на онова свръхсъщество, витаещо в облаците. И това бе поради една проста причина – стаята бе със западно изложение и прозорците бяха затворени.
В сумрака, властващ вътре, се открояваха мебелите. Но далеч по-интересна беше фигурата на леглото. Сгушена на кълбо, покрита с одеяло, тя спеше тихо и спокойно...
„Дръъънн – дрън, дръъъънн- дръъъън” изведнъж разцепи тишината. Изпод одеялото една ръка се протегна и взе телефона. Натисна няколко копчета и звукът спря. Събудена, фигурата се разшава. Приседна на леглото, протегна се, нахлузи си чехлите и се запъти към банята, където да свърши характерни за всеки мъж действия.
Когато отново влезе в стаята сякаш бе преобразен – сънливостта бе изчезнала, заменена с бодрост, очите му гледаха умно макар и тъжно, наболата четина бе изчезнала, а дрехите му бяха в доста по-прилично състояние. Стигна до гардероба и машинално извади костюм отвътре. Нахлузи елегантното сиво сако, напъха се в панталоните, хвърли отвлечен поглед на стаята и излезе.
В красивата и прохладна есенна утрин той не виждаше нищо. Светът бе сив за него. Едниственото, което виждаше, бе едно красиво лице, обляно в сълзи. И изведнъж сякаш го порази гръм – да, това беше неговата любима.. но те се бяха скарали снощи и тя беше излетяла от стаята ядосана, като зимна фурия.
- Мамка му стара – мислеше си той. – Не трябваше така да става... не трябваше. Мамка му... – и си затананика нещо.
Още първите тонове обаче не се получиха. Та как да си тананикаш като не камък имаш на душата, а цяла канара. Опита се да мисли за весели неща – за изминалите месеци, когато бяха щастливи, когато нямаха проблеми. И изведнъж сивотата потъмня, стана черно. Светът се свиваше около него, а спомените ставаха все по-ясни и все по-пресни. С всяка секунда си спомняше все по-скорошен ден, с всяка секунда болката нарастваше. А светът неумолимо се свиваше. Не му достигаше въздух. Дробовете му се мъчеха, сякаш бе попаднал във вода. Болката изпълваше цялото му тяло. Той протегна ръка и потърси опора от спирката. Такава обаче не намери. Залитна напред и се строполи. И последния миг на съзнание в главата му като метеор премина мисълта – „Ако сега умра повече няма да страдам”... и остави там горящата си диря.
А сивите хора около него го гледаха със сиво недоумение. Само 1 от тях съобрази и повика линейка. След минута –две се чу воят на сирените. Рязко спряха пред спирката и отвътре излезнаха двама доктори. Извадиха носилка, качиха го, затвориха линейката и потеглиха. Като пристигнаха в болницата той се беше оправил – бяха го свестили с малко амоняк. След това му набутаха в ръцете едно шише и му казаха :
- На пий! – каза единият.
- Какво е това?
- Абе, пий като ти казвам! Ще се почувстваш по-добре.
Той надигна шишето и остави течността да се излива в гърлото му. Приятна тръпка се разля по тялото му след първите няколко горещи глътки и сладка вълна на опиянение го обзе. Докторите се спогледаха: „Брех, тоя излочи почти половин шише водка на един дъх”. На него обаче не му пукаше. Алкохолът бе успял да вземе контрол над разума, бе превзел съзнанието му и го бе изчистил от всички грижи и тревоги. Светът отново бе цветен, проблемите си бяха отишли.
Изписаха го от болницата след няколко рутинни прегледа, при които установиха, че нищо му няма. И през цялото време ги гледаше с идиотска усмивка – защо да не се усмихва? Та той отново бе щастлив, бе забравил всичко.
Когато си тръгваше цветът отново бе започнал да избледнява. Сивотата бавно се настаняваше в целия околен свят. Той си хвана едно все още жълто такси и стигна до работа. Показа си изследванията като аргумент за закъснението. След това си стигна до кабинета и седна зад бюрото си. Погледна купа с папки, който се беше събрал. Зарадва се, че ще има какво да го отвлича от тревогите. Трябваха му обаче не повече от 2 минути, за да разбере, че нищо не ще свърши. Дори не се опита да работи с цялото си сърце. Как да вложиш сърцето си в работата ти като то е натрошено на парченца?
Мъката и болката отново го притискаха. Тогава бръкна в чекмеджето и извади бутилка уиски. За какво ли го пазеше това уиски? Е, какво значение имаше? Сега му трябваше нещо, което да го разсее. Отвори бутилката и дори не използва чашата. Надигна шишето и отпиваше на големи глътки. Изобщо не усещаше вкуса, на това което пие. Важен бе огънят който се разгоря в него. Огън, подхранван не от чувства, не от желание, а от алкохол. Светът вече се въртеше, но какво значение имаше това, той продължаваше да пие, защото това го облекчаваше. Болката потъваше надолу по гърлото му, заедно с течността.
И тогава видя снимката й на бюрото му. С едно движение на ръката захвърли шишето по снимката, то я отнесе и двете паднаха на земята с трясък. Стотици стъкълца се разлетяха из стаята и всичко проблясна в хиляди светове за секунда... и след това животът изгасна. А течността бавно поемаше в килима. И пред него стоеше тя. Той я виждаше по-ясно от всякога. Но това не беше тя когато бяха щастливи. Това бе новата тя – студена и нещастна. Той виждаше тъгата в усмивката й и тази тъга изпълваше душата му. Ето, образът пак се промени – видя я както беше снощи- сълзите се стичаха по страните й. И се стекоха и по неговата душа, а следите им боляха като дълбоки рани. Само едно нещо не се промени в бълнуванията му – неговата любов. Тази любов обаче вече не можеше го излекува, защото между него и нея се издигаше твърде здрава ледена стена.

„Стойността на ентропията в една изолирана система се увеличава с времето”
Втори принцип на термодинамиката




2
„..Аргх... къде съм.. ооххх, главата ми, мамка му. Къде съм? Хъх? Бюро, стол, папки, да... май съм в офиса. Кое ли време е? Слънцето не пе... ааа... очите ми... Ох, как съм се напил, а сега имам махмурлук. Да върви по дяволите! Чакай да стана, ще се оправя, само малко вода ми трябва...”
Хванах се за бюрото и за облегалката на стола и се опитах да стана. Отначало дори се справих добре – олюлявайки се на краката си станах. Погледнах надолу, подвикнах им да спрат да треперят и пак се изправих. „Така... как се правеше... десен.. ляя..ааааааа.... Ох, не ми стига, че ме цепи глава адски, сърцето ми прескача, а сега трябваше и коляното да си ударя... днес както е тръгнало... Ей богу, няма да го докара до утре... А сега, отново на крака.. А така, върви... Защо всичко хрущи под краката ми? Аааа.. да вярно... д`еба, трябваше ли да чупя хубавото шише, имаше още пиене... а сега точно пиене ми трябва... Чакай... не, не трябва... Сега да намеря вода...”
Бавно и неуверено стигнах до машината с водата. Някак на магия намерих чаша, сипах и пих. Болката изведнъж ме преряза. Сетих се, че от вчера не съм пил нищо освен алкохол. Трябва да съм се обезводнил. Е, нищо, сега ще пия. Сложих си главата под чучура и залочих, а след това отново се запътих към бюрото. Взех си сакото и излезнах. Цялата сграда беше мрачна и пуста. Да... всички са си тръгнали, само портиерът е тук, поне ще мога да изляза... Стигнах до асансьора, натиснах копчето и чаках.. мамка му, може ли да ги правят толкова бавни... и тази лампа как само ми свети в очите... ааа, махни се... болят ме и без това... Сякаш след цяла вечност пристигна асансьорът. Дигиталният дисплей показа моя етаж и вратите се отвориха.
А аз стоях и го гледах. На – асансьор като асансьор, новичък, хубав, лъскав, хромиран. А вътре никак не беше лош, светло, с мек килим на пода. Абе, почти уютно си беше в нашия асансьор. Аз обаче стоя като пън и го гледам. Втрещен и без следа от живот. Стоя и гледам. А отвътре, само с отварянето на вратите, плъзва една такава сивота – гадна, лепкава. Точно като онази сутринта. И ето я пак, пълзи бавно и неумолимо към мен. Изведнъж ме побиват тръпки. Не ми достига въздух, направо се душа. А сивотата настъпва, обгръща всичко и го поглъща. Всичкия цвят, колорит и разнообразие на света потъват в тази сивота. Вътре в нея аз не мога да различа дори врата от стена, не, не искам да стигне до мен... няма да ме хванеш пак. Знам какво да правя. Затичах се по коридора, а сивотата все пред мен върви. Стигнах до стълбите и бегом надолу. Не по три-четири, по половин етаж вземах на 1 скок. Краката ми се подбиха, главата ме болеше адски, ръцете трепереха, а сивотата – все пред мен, все пред мен. И не ми стигаше всичко това, оооо, не, това бе само началото, загряването на котлона, така да се каже. От всичко това си спомних всичко. Изведнъж алкохолената пелена падна. Всичко виждах, по-ясно от телевизор, по-ясно от всякакъв екран... виждах го пред собствените си очи. Всяка сцена виждам и все повече си отива желанието да бягам. Та защо ми е да бягам? Каква полза ще да имам да се махна? Ще се върна ли обратно при някого? А има ли при кого? Сега като се замислиш, наистина няма. Всичко си отиде. И сърцето, и разумът, и душата. Отидоха си с късния полет снощи. Много добре го знам, но се правя на незнаещ. Е, тогава за какво ми е да бягам! Ела, обгърни ме, аз те желая, как жадувам за твоите нежни ръце... Как жадувам за твоите прекрасни устни... Ох, колко е сладко името ти - Забвение..


„Единственото нещо, което може да обърне процеса на увеличаване на ентропията е разумното общество с цената на голямо количество вложена енергия.”