..Flash Back..

И ето… Слънцето надникна зад хоризонта и капките по тялото ми започнаха да се изпаряват под лъчите му. Пясъка драскаше кожата ми, но пък ми харесваше. Огромното количество алкохол се вълнуваше в стомаха ми, но и това беше без значение.
И така. Слънчо вече грееше високо в небето, грохота на вълните, разбиващи се в брега и близките скали ме успокояваше. Дишането на човека под мен, повдигаше главата ми нагоре- надолу. Да, някак се бях оказала сгушена в някого, с глава на гърдите му. Харесваше ми да чувам музиката на сърцето му. Предполагах, че съм легната върху Кларки, ОТНОВО!, защото когато бях пияна винаги му провалях живота.. Да си призная честно, досрамя ме...
Повдигнах малко глава и тръгнах да се изправям, но какво да видя – някой легнал върху краката ми, друг използва ръката ми за възглавничка, а трети обгърнал кръста ми с ръката си. “Добре, а сега какво?” запитах се. Косата ми беше цялата мокра и заплетена точно пред очите ми, а малко количесто от нея се мъдреше и в устата ми. Понечих да я махна с ръката си, обаче, уви, тя се оказа притисната от собственото ми тяло и изтръпнала до такава степен, че не мислех, че ще има бъдеще. Помислих си, че е закърняла или може би счупена. Помъчих се да я дръпна, леко, така че да не събудя никой. Не се получи. Дръпнах отново. Провал. Окей – реших, че трябва да измисля нова тактика. Може би ако обърна тялото си леко встрани и нагоре бих успяла да си измъкна ръката и да махна косата от лицето си. Всичко шест, обаче изпълнението беше катастрофа. В момента, в който се вдигнах от пясъка, при все, че беше само на около сантиметър, ръката ми, която беше използвана за възглавница се изкълчи, изпука, Свен, който лежеше на нея вдигна глава от пясъка, стреснат, изкрещя един път и изрита онзи, който спеше върху краката ми. Оказа се, че това е наш Неню, който от своя страна се претърколи два пъти по пясъка, надигна се леко и започна да плюе пясък. От ужас, че са се събудили заради мен, съвсем инстинктивно и бързо измъкнах (НАЙ-НАКРАЯ!!!) ръката изпод тялото си, с което си бойно движение, изръчках в ребрата онзи, върху който бях заспала. Оказа се, че това всъщност беше Мери. Тя само изръмжа и потърка очи. Огледах се да видя къде са другите. Видях, че Косъм беше легнал зад Минко и го беше прегърнал като плюшено мече или по-скоро като “сей май нейм, нига!”. Ръката на Минко беше тази, която се беше настанила върху кръста ми. И явно моето рязко изправяне не попречи на сладкия му сън. Този човек никога не можеше да бъде събуден.. Помня аз на Нова Година, да...
Да, но както си мислех, че никога няма да успеем да го събудим, Свен се изкрещя "Майка му дее*а!!!”, не знам защо живота му се струваше толкова крив в момента, но Косъм се събуди внезапно, явно от вика на Свен, последван от истеричния писък на Мери, след като една чайка беше застанала до главата й и я наблюдаваше умно с килната встрани глава. Та Косъм подскочи ужасен и се изправи, като от рязкото движение му се зави свят и той просто се изтърси върху “покойника” Минко, който от своя страна, също така стреснат като всеки един от нас, без да желае ми заби един тукат в муцуната, докато си лежах съвсем кротко.
- Миньо!! – Едва се сдържах да не го напсувам. За сметка на това той се уплаши и докато Косъм и Свен се разбиваха да ми се смеят и се държаха за коремите, в невъзможност да си поемат дъх от смях, Минко проверяваше за нанесени щети по лицето ми.
- Сирме, Сирме, добре ли си? Сирме, спри да се смееш, Сирме съжалявам, Сирме, заболя ли те? – Толкова беше забавен като се шашкаше така. От очите ми капеха сълзи от от болката, но смеха на всички около мен (и особено на Мери, на която Ненката се подиграваше, че бяга от чайка) беше доста заразен. Пък и цялата ситуация беше колкото трагична, толкова дебилна и забавна.
Самия факт, че последното, което помнех беше, че вървяхме пияни по някакво шосе и че не знаех как сме заспали на този плаж, без да имаме представа защо, леко ме плашеше. Помня, че бяхме на някакъв бар... Всичко друго ми беше пълна енигма.

- Косъм! – повиках аз отговорника на нашата малка групичка. – Косъъъм!
- Кажи.. Йен! – подигра ми се той – Какво?
- Къде сме? Абе хора, някой въобще знае ли кво правим тука? – Бях абсолютно ужасена от факта, че не знам къде се намирам.
- Никва идея! – Обади се батито, или иначе казано – нарциса Кент.
- Свенка, ти си умен и не се напи особено много снощи, нали? – последната ми надежда, че поне някой от нас ще е запазил ума си.. и трезвото си състояние.
- Да бе, супер трезвен си тръгнах от бара... Аз мразя да пия алкохол. Хич даже не бях пиян, Сирме, няма да се притесняваш, слушай ко ти пее радиото, знам къде сме.
Без да знам защо, за момент не осъзнах сарказма му и зададох най-глупавия от всики въпроси:
- Къде?
Кларк, Кент, Мери и Косъм моментално паднаха на земята, заливайки се от смях, сочейки с пръст мен и глупавия ми поглед.
- Добре, уе майна, само аз ли не мога да ви схвана хумора?! – изписках ужасена.
Косъм седна до мен и утешилно постави длан на рамото ми. С най-сериозния глас, едва възпирайки смеха си, той се впусна в обяснения.
- Така, Сирме, снощи бяхме на плаж пред бара в Созопол. След това влязохме в бара и започнахме да поръчваме к’вото ни паднеше, пихме, пихме, пихме, танцувахме след тва.. Ей тоя Минко, знайш ли как полудя като чу хаус. Мале, много беше готин, напълни ми сърцето. Та, няма значение. Обаче накрая бяхме прекалено пияни, а Мери вече повръщаше под масата, тайничко така, без никой да я забележи и нямахме никакви пари, даже и да си платим сметката, просто излязохме от бара и тръгнахме да бягаме по плажа към Каваци. Смятахме да бягаме цяла нощ, че да си стигнем до палатките, колкото се може по-скоро, ама така и не стана. Явно сме паднали някъде по пътя…
Свен довърши изречението му:
- Посредата на нищото, заспали един върху друг, без грам кинт в джобарите, без вода и цигари и с дълъг път пред себе си, щото, нали, трябва да си стигнем до Каваци.
Единството, което успях да кажа в тоя момент беше едно тихичко “Майко…”

След дългия път към Каваци всички бяхме доста изморени и затова просто се натръшкахме в палатките. В моята, която беше гъзарска, защото имаше две спални отделения, спахме аз, Мери, Косъм и Минко. В по-малката палатка до нашата, се гушкаха Свен и Кент. Тази нощ бях помолила Мери да заспи при мен, а Минко и Косъм да легнат в другата спалня и тя се съгласи, макар и леко неохотно. По едно време на нощта обаче се събудих, защото ми беше станало студено и какво да видя – Мери я няма, а до мен само една рошавка глава, която предположих, че принадлежи на Минко. Явно Мери не можеше да заспи без Косъма да е до нея. Метнах си крайчето на одеялото, което Минко си беше превзел, обърнах се на другата страна и заспах.
По някоето му време събудих от тихичко нашепване “Сирме, Сирме.. Сирме, събуди се, Сирмее”. Отворих едно око и видях, че Мери беше подала глава през ципа на палатката и ме викаше.
- Кажи, мама? – попитах я.
- Мами, айде на плаж, да гледаме изгрева. – усмихна се сънено тя.
- Хубаво де, само тихичко, че да не събудя Минката.
Изрових банските си изпод дюшека и й ги подадох. Взех цигарите от чантата, хвърлена в единия ъгъл, внимателно прекрачих спящия Минко и се измъкнах от палатката.
Навън беше пълен мрак и абсолютна тишина цареше около нас. Щурчетата стържеха тихичко наоколо и отвреме навреме някоя птичка им припяваше. Нощта беше хладна, но топлия вятър беше приятен. Всички в къмпинга спяха и нито една лампичка не светеше в околноста. Палатките бяха като черни петна в мрака, а дърветата, гордо извисени и леко полюшващи се – като призраци. Единствено природата беше тази, която се осмеляваше да нарушава тишината. Хармония...
С Мери набързо свалихме дебелите дрехи и суичерите и си облякохме банските. Върху им за бързо, метнахме белите ризи на наще хора. Ризите падаха до коленете ни и в това нямаше нищо модерно, но пък ние се чувствахме добре така. Даже идеално. За нас нямаше нищо по-хубаво от това да изглеждаме като клошарчета–плондери и да сме облечени с чужди дрехи.
И така... Запалихме по една цигара и тръгнахме към плажа. Стигнахме точно за 30 секунди. Не знам дали споменах, че от палатката тръгнахме боси и сега студения, влажен пясък не ни се отрази много добре. Но поне беше освежаващо. И сладко. Покатерихме се на спасителната кула и се гушнахме, свити на кълбенца, за да не ни брули вятъра. Вперихме погледи в хоризонта, към сливащите се небе и море. Звездите и Луната грееха високо в черното небе, но и се отразяваха по повърхноста на спокойната вода. Беше вълшебно.
Така сгушени една в друга, докато чакахме Слънцето да изгрее, потънахме в дълги разговори за живота ни. Как никога не сме предполагали, че точно с тези хора ще бъдем сами на море и че тези хора някога ще се превърнат нашите лични слънца. Бяхме влюбени в живота, една в друга... Бяхме влюбени и в тях, в преживяванията ни с тях. Бяхме влюбени в приятелството ни и в самата ни любов. Ние шестимата - Мери, Косъм, Кент, Аз, Кларк и Свен, бяхме едно цяло. Бяхме лъчите на едно слънце. Не вярвам някъде да има друга любов като нашата – за толкова кратко време, толкова добри приятели. Чувството да те обичат такива същества беше неописуемо. Имаше толкова други хора, които обичаха мен и Мери, но любовта на тези четиримата беше специална. Караше те да се чувстваш свободен. Да летиш. Ако имаше начин да дадем живота си за тях, бихме го направили. Без да се замислим дори за миг.
Както си говорихме за това колко ги обичаме, в ума ни проблесна спомена, че те ще трябва да заминат след две седмици. Щяха да заминат надалеч. Някъде откъдето едва ли щяха да се върнат. И дори и да се върнеха, щеше да е за малко и ние може би за тях щяхме да бъдем само един спомен...
Но те щяха да отнесат сърцата ни със себе си. Защото за нас двете едва ли щеше да грее слънце, когато те не са до нас.
Все още взирайки се в хоризонта, наблюдавахме как небето просветва, звездите угасват и морето се развълнува. Но Слънцето все още беше далеч.
- Мислиш ли, че ще ни забравят? – попита ме Мери, съвсем тихо, срамувайки се от сълзите си.
- Не.. – прошепнах също толкова тихо.. по същата причина – срамувах се, че плача за нещо, което още не се е случило. И двете се срамувахме от факта, че сме прекалено влюбени, привързани и зависими от хора, които щяха да ни напуснат.
- Мама, не плачи, моля те.. – Мери се обърна към мен, обвивайки ме в топлата си прегръдка, сълзите й потекоха вече несдържани, лицето й се сгърчи от болката, а гласът й я предаде. Виждайки това, всичко в мен се отприщи. И двете, вкопчени една в друга, плакахме така, както никога до сега. Чувството да усещаш как любовта се изплъзва през пръстите ти и оставаш сам, беше убийствено. Болката беше неописуема... Обичахме ги повече от колкото можеше да се обича. Повече от колкото едни малки сърчица като нашите, можеха да поберат. Как въобще толкова много чувства можеха да се поберат в две малки кървави топчици?...

Скоро обаче слънцето се показа на хоризонта и ние двете, хванати за ръка, влязохме във студената вода. Ризите се разсталаха във водата, косите ни също. Плувахме известно време, наслаждавайки се на красотата и хармонията. Когато се настудувахме и устните ни съвсем посиняха от ледената вода, излязохме на пясъка и се излегнахме точно там, където вълните леко близват брега. Оставихме се на слънцето да ни изсуши и сгрее. Две огромни, блажени усмивки не слизаха от бледите ни лица.
Неусетно времето минаваше и съвсем скоро бяхме изненадани от ръце, които ни сграбчиха и хвърлиха във водата, преди да се усетим какво се случва. Явно Слънцата ни бяха решили да си поиграем преди закуска. Мятаха ни във водата, гонеха ни по плажната ивица, дърпаха ни ризите, играехме на война, всеки качен на конче на друг, опитвайки се да повали останалите “кончета” във водата…

И в този миг с Мери осъзнахме, че нашите любими бебета, са все още с нас, че в момента са изцяло отдадени на нас и че все още не са тръгнали за никъде. Както казват: “Не плачи за това, че всичко е свършило. Радвай се, че се е случило”. Кларк, Кент, Свен и Косъм ни обичаха, ние също ги обичахме. И това беше единственото, което имаше значение...

Това като го прочетох за първи път нещо трепна в мен...накара ме да се чувствам обичан...щастлив съм много,че имам приятели като вас Heart

Силно се надявам това,което е написано тук,да стане реалност един ден Sunshine

Човек може само да мечтае за такива приятели каквито имаме аз и брат ми...те са ми всичко!

Олее колко красиво си го написала О_o Толкова е истинско и вълшебно.
И като се сетя, че това след някой друг месец ще се случи и направо ми се иска да щракна с пръст и да сме на плажа на Каваци.
Много е силно.. просто..

Yen написа:: - Така, Сирме, снощи бяхме на плаж пред бара в Созопол. След това влязохме в бара и започнахме да поръчваме к’вото ни паднеше, пихме, пихме, пихме, танцувахме след тва.. Ей тоя Минко, знайш ли как полудя като чу хаус. Мале, много беше готин, напълни ми сърцето. Та, няма значение. Обаче накрая бяхме прекалено пияни, а Мери вече повръщаше под масата, тайничко така, без никой да я забележи и нямахме никакви пари, даже и да си платим сметката, просто излязохме от бара и тръгнахме да бягаме по плажа към Каваци. Смятахме да бягаме цяла нощ, че да си стигнем до палатките, колкото се може по-скоро, ама така и не стана. Явно сме паднали някъде по пътя…

Точно говорене в мой стил biggrin

Все едно виждаш нещата през очите ми Sunshine

Обичам ви... Heart

Екеееееее

Просто няма какво да кажа, всичко вече съм го повтаряла, потретвала и почетвъртявала хиляди пъти.
Просто няколко думи. Асоциации. Вие знаете:

Слънце-> Медальон-> Сърца-> Приятелство-> Нереално красива и силна връзка-> Луна, щом вас ви няма вечер-> Лъчи, избиващи от кожата в мига в който отворим очи, знаейки, че ще ви видим-> Неземна обич-> Привързаност-> Единство-> Семейство-> Подкрепа-> Слънце.

Обичам ви прекалено много Smile

Вие знаете Smile

Ние всички знаем как Smile

Освен УОУ и БРАВО друго не знам какво да кажа.. Личи си колко сте превързани един към друг.. Прекрасно е.. Нямам думи.. Браво Йен Smile

Хъг.

Благодаря ви, че го оценявате и че го разбирате.. Това е най-голямата награда за мен... И аз ви обичам. Повече от всичко Heart

Николети, благодаря ти за красивите думи и за това, че си направила труда да го прочетеш smack

Любими мои Слънца, очаквайте книгата! biggrin

Ще го кажа кратко,точно и ясно ----> ВЕЛИКО Е !!!

Очаквам книгата с нетърпение.

Heart

Леле Сирмее страхотнооо е < 3

Да... Наистина е красиво. Спомени .. <3

Ехх спомени спомени...
Пеизажа е прекрасен, като го прочетеш с чувство x)

» I`m back
» BA DUM TSS. Fofo is back.