Диалог в Минало, Настояще и Бъдеще.

„Тъмата ми ще носиш
Като камък на врата
Сълзите ми ще пиеш
До края на света”

Каза Миналото без да се замисли. Беше облечена в черна роба, лицето й не се виждаше, само посинели устни. Чувството да седиш до нея беше ужасно. Тъгата, самотата, отчаяността и тазни черна дупка, о, тази дупка ме съсипваше. Разяждаше същността ми, изяждаше разума ми и разлагаше щастието ми. Исках да се обеся, реалноста да удавя - беше трудно, толкова трудно. Ужас, страх, укори, сълзи, смъртно легло, още сълзи и смърт. Миналото е сложно. Иска да те хване със своите челюсти, да те сдъвче и изплюе.

”Седя тихо
В ъгъла свита
И поглеждам те плахо
В спомени покрита”

Шепнеше Настоящето, гледайки надолу, като наказано дете. Свещите осветяваха бледото й уплашено лице. Бяла копринена рокля се спускаше по невинното й тяло, а устата й бе зашита, затова думите й не се чуваха от никой. Ръцете й в окови, не можеше да направи нищо друго освен да седи в ъгъла, да мълчи и да скърби за хората, които вече не бяха до нея и никога нямаше да се върнат. Очите й се насълзиха, но тя нямаше да пролее и сълза, защото бе различна. А съществува ли сълзата ако никой не я види, усети или вкуси?

”Аз съм могъща и силна
Дъщеря за Златната зора
В мен е твоята надежда
Дръж се за моята ръка”

Каза Бъдещето с високо вдигната глава. С дрехи от златни нишки, корона от сбъднати мечти и триумф, ухаещ на цветя. В очите й се виждаше силата. Тя е тази с две имена- Бъдеще, по-известна като Надежда. Макар и неизвестна, тя е вярата, която ни крепи. Тя е светлината, която винаги осветява тъмните ни дни. Тя е майката, която ни кърми докато израстваме. Тя е бащата, който ни крепи със своята сила. Тя е сестрата, която вярва в нас. Тя е братът, който винаги ни защитава.
Бъдещето е Надеждата. Бъдещето е Вярата. Бъдещето е Истината.

прекрасно .

Благодаря ви! <3