Конкурс за писане!

Имаше конкурси за фотографи и музиканти. Обаче, не всеки може да свири или снима - нека дадем и на онези, на които се отдава повече писането, шанс да покажат уменията си и да ни заинтригуват с творбите си.

Регламент - участници:
Форматът на конкурса е философско есе.
Размерите на есето - между 500 и 750 думи.
Всеки участник избира една от по-долу написаните теми, по която да пише.
След изготвянето на есето всеки участник трябва да прати него (есето) и ника си във форума на електронната ми поща, която е !nedelqta@yahoo.co.uk!
Срокът за писане и изпращане на есетата е до 11 Март 2010г.
Наградата е специален ранг!

Регламент - гласуващи:
Началото на гласуването ще бъде обявено на 13 Март 2010г.
Всеки, с изключение на мен и участниците в конкурса, може да гласува!
Гласовете, дадени без обосновка няма да се зачитат. "Кефи ме!", "И аз съм на същото мнение." и подобни не са обосновка.


ТЕМИ ЗА ПИСАНЕ:

Spoiler:

ЕСЕТА УЧАСТНИЦИ, ВЪРХУ КОИТО СЕ ИЗВЪРШВА ГЛАСУВАНЕТО:






Седях си в часа по музика. Е, добре де, ЛЕЖАХ си. Учителката размахваше нещо с ръце, а аз се правех че я разбирам. Кимах и... много пъти... вярно главно с клепачи, но поне тя не се оплакваше особено. АЗ МРАЗЯ този предмет. За щастие, госпожата спря да говори, чу се една „Малка нощна музика” и аз се унесох.
Събудих се в стаята. Нямаше никой. Излязох още не разбрал какво става. Коридора – празен. Погледнах към вратата, на която бях написал „госпожата, госпожата, госпожата пе......е с нас”, а вратата беше чиста. На нея пишеше „кабинет по трудово”. Пффф... не повярвах на очите си, но това нямаше значение. Реших да се успокоя с някое по-бавничко парче. Опипах си врата и не усетих нищо (освен врат, де). Слушалки нямаше. Изкрещях с гърло. Телефон... също нямах. Много бях объркан. Реших, че по пътя към вкъщи, ще си попея, за да се успокоя. Никаква песен не идва
ше в устата ми. Никакъв текст не знаех. Много странно беше... Излязох навън и се огледох. Хора много. Но какви хора?! Това бяха почти роботи. Малки, големи... мъже, жени. Всички ходеха с официални костюми и бизнесменски чанти. Като ходех в тълпата около мен се образуваше тунел, също като във филмчетата за Мойсей. Майките дърпаха децата...
Бях МНОГО стреснат. Прибрах се вкъщи. Застанах пред огледалото, бях си облечен нормално... Нормално като за мен, де.. Ае метълско облекло да го кажем! Влязох си в стаята... ОЛЕ БОЖЕ... щях да получа удар. Нямаше я уредбата, НЯМАХА МИ ГИ ДИСКОВЕТЕ?! Леле.Започнах да си мисля. Какво е музиката за нас?КАКВО сме НИЕ без музиката? Какви бихме били, ако нея я нямаше?
Ако музиката я нямаше, хората щяха да са по-различни, но не към добро, а към лошо! Музиката е начин за хората да обмислят проблемите си, да се успокоят или пък да се развеселят! Музиката като всяко едно изкуство е като медта в чая - Можеш да пиеш чай, но без мед той не е вкусен! Разбрах, колко по-различен е света без музика. Музиката даже засяга и любовта! Дори тя не би била същата без музиката! Чарлз Дарвин е казал за музиката (в книгата си от 1871г. Произход на човек ) „музикални ноти и ритъм, за първи път са придобити от мъжки или женски предци н
а човечеството в името на очарованието на противоположния пол”. Музиката е такова върховно изкуство, че само с няколко тона може да те накара да се усмихнеш или да заплачеш, само с няколко тона може да изпаднеш в депресия и отново само няколко тона могат да ти направят деня весел. Музиката всъщност е и много повече. Тя е нов начин за разбирането на нещата и, както е казал Лудвиг ван Бетховен „Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия”.
И така докато си седях в стаята и размишлявах чух шум от звънец. Изведнъж се събудих. Оказа се, че часа по музика е свършил, а по-интересното което се оказа е, че съм проспал целия час. Излязох от стаята замислен. Какво ли щеше стане ако наистина в света музиката липсваше? Чак сега разбрах, че музиката е едно от най-важните неща в животите ни. Без нея всички биха били еднакви, по-ограничени и биха имали много по-малко занимания и забавления. Душите им биха били наполовина празни в сравнение с душите на тези, които живеят с нея. Вече уважавах тоз
и час. Обещах си повече да не спа в него и да стана най-добрия ученик. Взех си поука. Към такова висшо изкуство не можеш да останеш безразличен! Дали музиката е нещото, което движи животите ни? ... ами, да. Е, поне моя.

2. "Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш" /Оскар Уайлд/

Битката с изкушението... Всеки я води! Ти я водиш! Но някога замислял ли си се дали си заслужава да губиш толкова време в обречена борба за нещо, което искаш?
Изкушението е навсякъде. Винаги е било така. То съществува и понякога дори крепи човешката душа, но е и достатъчно могъщо да я разруши. Изкушението е част от всеки от нас. То е риск, който сме длъжни да поемем. За някои то е шоколадов сладкиш, за други чужд мъж. Страхът от последиците от нашите действия ни е принудил да бягаме от изкушенията. Обществените норми и порядки създават думата „изкушение” и й придават този така сладък смисъл. Смисъл, който всички предвкусваме, но рядко се oсмеляваме да опитаме...
Не ви ли се е случвало да не можете да заспите, защото изкушението ви преслева? Сънят е здраве – наспете се, знаейки, че сте постигнали това, което сърцето ви е искало. Душата е тази, която има нужда да се нахрани. Не я лишавайте от гвоздея в мeнюто!
Библията ни учи, че изкушението е лошо... Тя обявава всяко нещо, което би ни доставило удоволствие за грешно, но нима го усещате така? Самата Библия преставя началото на изкушението, заедно с началото на земния живот. Отдалата се на своето желание да опита плода, Ева пристъпила Божията заповед. Това ядосало Господа, довеждайки до грехопадението и свързването на всяко изкушение с Дявола.
Нашите малки и големи изкушения... Нещата, за които бихме се съдитили, ако изваршим, но бихме изпълнили с такова неистово удоволствие. Нима не бихте се чувствали добре, ако вместо да бягате, просто спрете и си подарите щастие? Нищо, което усещате със цялото си същество за хубаво, не може да бъде нещо друго... Било то и канонизирано за грях. Независимо колко грешно е едно желание, то е част от нас и няма смисъл да се крием, защото все някога ще застанем пред огледалото и ще трябва да се погледвем в отражението му. Какво искаме да видим? Един пропилян шанс или една сбъдната мечта, била тя и една голяма грешка? Човек живее, за да се учи от своите грешки! Ние имаме нужда от тях, за да оцелеем... Затова не се страхувайте да изразите себе си и да се отдадете на желанията си, били те съвсем прости или сериозни. Защото изкушението е с нас през целия ни живот. То е мотивация да се развиваме. То може да доведе любовта при нас. То може да ни покаже кои сме същност и да ни покаже пътя, по който да поемем. Това, от което хората се стараят да бягат е точно способът да се опознаят.
Самият Оскар Уайлд не се е поколебал, когато е срещнал лорд Алфред Дъглас и е показал чувствата си. Въпреки тежките последици, които му е донесло това, той е изжевял живота си пълноценно, без да бяга от себе си, въпреки първоначалните си опити да скрие своята хомосексуалност. Той се е превърнал в олицетворение на свояята мисъл и понесъл нейните последици с пълната им тежест. Оскар Уайлд умира едва на 46 години, но неговата мисъл, че „Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш”, ще пребъде във веки, защото изкушението съществува от началото на човешкия род и ще го съпроводи чак до сетния му час.
Отдаването на изкушението не е трудно, когато си сигурен в себе си и знаеш, че мястото е тук, а времето-сега. Когато осъзнаеш, че няма да има „отново”, че това е неповторим момент и той няма да се върне. Когато моралните ти дилеми се превърнат в гориво за твоята решителност. Когато знаеш, че последиците са без значиние, стига да създадеш и запазиш спомена...
Нека следващия път когато се изкушим, да не бягаме и да не крием желанието си дълбоко в нашите души, а да отпрашим с луда скорост по пътя, който сърцето ни диктува. Защото когато след време се погледвем в огледалото трябва да видим едни невероятни спомени, а не съжаление... Нищо не може да ни донесе повече удолетворение от сбъдването на нашите желания, защото „Единственият начин да се отървеш от изкушението (от което се криеш) е да му се отдадеш”...







„Животът е като театър.Понякога Смъртта е най-лошия герой, но има случай когато е най-добрия.” – моя мисъл в VI-ти клас. Как бих дефинирала думата „живот” в момента?
Живота е много ценен дори и доста от хората да не го осъзнават. Щом един човек е роден явно има за какво да живее и разбира се има за какво да се бори. Смятам да опиша малките неща,първите сблъсъци и въпроси, които се някога сме си задавали.
Раждане – чудиш се какво става.Излизаш от мястото където си живял девет месеца.Ето го и първото ти самостоятелно дишане и първия ти плач. Първата майчина милувка.
Детство – „Дество мое реално и вълшебно” – песничката говори сама по себе си. Толкова е безгрижно да си дете. Играеш до късно на криеница на гоненка и на куп други игри. Няма големи наказания, защото всяко дете прави бели и родителите разбират това. През този период се научаваме да правим доста неща. Да разсъждаваме, да се храним правилно, да говорим, да си мием зъбките, да общуваме и още куп неща. Може да се каже, че детството е един от важните периоди в нашия живот.
Първи учебен ден и самото училище като цяло – Доста неприятен момент за много хора. Влизаш в една сграда с една раничка двойно по-голяма от теб. Помня, че аз тогава толкова ревах, че не беше истина. И се започват едни доста чудни 12 години.Е за някои може и повече, а за други по-малко. Какво е училището? За някой сграда на познанието, науката и прогреса, но за повечето за съжаление е място където ама въобще не ти се ходи. Принзвам си – от вторите съм. През този период се сблъскваме с доста трудности и развиваме умениеята си за ругаене. Шегувам се разбира се. Училището е част от житейския ни път, който определя нашето бъдеще. Разбираш какво те влече и започваш да му обръщаш повече внимание. Има още една тема – учителите?!? Някой са добри, защото пишат високи оценки дори и те самите, както и ти да знете, че нищо не знаеш. Идват и мразените учители тоест ти пишат това, което си заслужаваш. И нека минем на следващия момент.
Първо влюбване - Едно момиченце среща едно хубаво момченце и си мисли „Олееее влюбена съм.КРАЙ!! Това е момчето за мен!!!” И се запознават и тя му казва и той и се изсмива. Боли, но живота продължава. Любовта е нещо неизбежно в един човешки живот. Било то споделена или несподелена просто я има.За мен любовта е като шоколада, който толкова обичам. Когато има шоколад всичко е наред аз съм усмихната и весела, а когато шоколада свърши ми потъват гемиите.
Емии случва се и на най-добрите.С толкова такива „влюбвания” ще се сблъска човек в живота си, че ако реши да напише книга ще е в няколко тома.
Пубертет – Голяма простотия е това за мен. Човек пораствал и се развивал. Не се ли развиваме от самото си раждане? Това, че се развиват някои части от тялото не означава, че като цяло човек се развива.В действителност някои промени ти остават до живот и от тях зависят много неща. Примерно дали ще имаш деца и така нататък.
Сватба – Е още не ми се е случвало за това ще взема пример от родителите им, които даже със запознанството си са се скарали. И до днес ми е смешно като се сетя. Колко е глупаво да се скараш заради едно кафе. Както и да е да мина на темата. Ето вече тук би трябвало да приключи и последния том от „Влюбването”. Един мъж и една жена се запознават и се опознават и решават, че не могат един без друг и хайде защо не си създадат семейство. Една голяма сватба с много ядене, пиене и веселие. И започва един щастлив живот /или поне така се надавяме/ . При някои вдействителност е така, но има и други, които не върви така както трябва и накрая приключва с развод.
Раждане ОТНОВО – И се започва от начало. Един кръговрат. Това е живота.
Сега е време да минем на някои фрази, които или сме казвали или сме чували поне веднъж.
Лично за мен поне 3 на всеки 10 човека са си казвали:
„Не ми се живее вече. Нямам причина” Е от тези 3 съм признавам, но след дълъг размисъл осъзнах, че това което съм казала няма смисъл. Явно щом човек е роден има защо да се бори както споменах в началото. Винаги има смисъл. Дори и в момента да не го откриваме. В крайна сметка живота не е само една кариера.
Ако утре ме няма на някой ще му пука ли? И това съм се питала и много хора ми казват „ДА”. Чудех се как да им вярвам, но отново поразсъждавах и наистина установих, че адски много хора бих нарананила ако се съсипя сама и умра. Като почнем от родители ми и стигнем до приятелите ми.
И най-култовото На никой не му пука за мен – Това може би ми е била най-голяма изцепка някога. Знам, че на адски много хора им пука. Знам, че не съм сама и имам някой зад себе си, който винаги да ме крепи.
И сега ще напиша и няколко мърди мисли от поети, мислители и може би просто случайни хора.
„Живот без ползва и преждевременна смърт” /Гьоте/. Всеки живот трябва да има цел или полза. Било то да си успешен бизнесмен или прекрасен родител. Просто трябва да има амбиция и хъс за борба. Да си устремен да постигнеш нещо и никога да не се предаваш.
„Да живееш значи да правиш нещо, което да те надживее” /Ф Кино/ В действителност това е вярно. Хубаво е дори като си заминеш хората да те помнят с нещо. Да споменават името ти с добро. Да знаят, че когато си бил жив не си бил просто един човек, а някой. Когато говорят за теб да е с усмивка.
„Живота не се измерва с броя вдишвания, а с моментите които спират дъха” /незнам на кой е, майка ми ми я каза/ Може би откакто ми я каза, гледам малко по розово на живота. Ама малко. Лично се надявам да ми предстоят доста такива моменти.
„Най-важния въпрос на живота се състои в умениеето да се живее” /Дж. Лебок/
Какво е умението да живее? За мен лично е да преминаваш всички трудности, да се справяш с трудните моменти и въпреки всичко да не се предаваш. Да си винаги с вдигната глава каквото и да става. Но същевременно от една страта да си непукист. Да се забавляваш. Да направиш така, че да те запомнят
И ще напиша и последния момент от живота.Поне така както бих искала да е моя.
Смъртта – пролетен ден,лежиш в леглото, всички които обичаш са около теб. Усещаш една сладка тежест в гърдите. Казваш си „Края е близо”. Поглеждаш за последен път през прозореца. Слънцето огрява немощното ти тяло за последен път. Казваш на всички, че ги обичаш. Вдишваш за последно и се оттдаваш на своя вечен покой.
Истинското предназначение на човека е да живее, а не само да съществува. Защо избрах тази тема? Може би не само да напиша мнението си, но да преосмисля тънката линия на живота си. Да разбера някой неща, които съм крила вътре в съзнанието си и които изкарах наяве. Да живееш значи да не се предаваш. Да се стремиш да не показваш колко си слаб, дори и в най-трудния момент да си кажеш „Всичко ще е наред. Аз мога и ще се справя.”. Да живееш значи да обичаш. Да споделиш всичко твое с някой. Да вярваш на някой безрезервно и да знаеш, че не си сам и винаги можеш да разчиташ на този човек. Да живееш означава, че дори когато си отидеш ще те помнят. Да живееш означава да се отличаваш от другите хора, които само и единствено ги влече кариера, пари, жени /мъже/. Животът не е само това. Мога да изброявам хиляди неща. Всеки сам разбира какво е да живееш. Най-важното е никога да не пречупваш духа си. Да си силен и да не навеждаш глава. Да се бориш, за да постигнеш това, за което мечтаеш. Защото наистина голямо щастие е мечтата ти да не е просто един приказен сън, а сладка реалност. Важно е да не свеждаш глава и никога да не се предваш. Да живееш означава да си това, което си дори и да не се харесва на много хора.












‘’Безкрая,всеки вижда през сферата на знанието и спомените,стига те да изразяват това,което всъщност сме...’’
Безкрайността е нещо необятно и необхватно за човешкото око.Безкраен е светът дотолкова,доколкото ние си го представяме. Просторът се шири пред погледа ни-пред моя,пред твоя,пред този на Блес Паскал. Той се е изразил по този начин:
‘’Вечното безмълвие...ме ужасява.’’
Всеки би погледнал на това изказване по различен начин. Защо пък ‘’ужасява’’? А защо не? Може би виждането на Паскал е по-близко на мен,отколкото на някой друг...
Вечното безмълвие,аз виждам,като един безкраен проблем,проблем на личността,на разностранността. Безкрайните простори са вечно тихи,криещи чувствата и мислите,болката за себе си...Тези простори,аз виждам под човешки облик...
Всеки човек е различен,уникален. Всеки един вижда света по различен начин. Какво разбираш ти,читателю,под ‘’безкрайни простори’’? Може би вечния кръговрат на живота. Високия,тъмен,студен небосвод? Недостижимия изгрев и залез,всекидневно преминавайки (на лента-като филм) пред очите ти,потапящи се в лазурното море от светлина...Или безкрайността,която ни заобикаля,изразена в природата? Например пейзаж,разкриващ недостижимия далечен хоризонт,с извисяващи се планини,гори,поля...Или пък дори космоса...Заедно с всички междинни,големи звезди и планети с техните спътници? Милиони,милиони други,далечни,непознати светове и галактики...
Не,аз не виждам нито едно от тях. Като безкрайни простори,аз виждам хората. Всеки,сам по себе си,вътре в душата си,крие една вселена,един безкраен простор. Различните хора говорят,мислят и чувстват различни неща. Затова и не с всеки можем да намерим общ език.
В днешно време,в този объркан свят,ме ужасява мълчанието на личността. Всяко тяло е храм,пазещ в себе си тайни и спомени,таящ болка и страдание. Човек мълчи и страда сам,несподеляйки болката си с другите. Предпочитайки самотно да се рее,с безспирноструяща празнина в душата. Самотата прави съзнанието затвор,а теб-директор. Обаче някои ‘’директори’’,предпочитат да останат сами в ‘’затвора си’’... Дори и аз предпочитам да мълча. Дори да не греша,знай,пак ще замълча... Но мълчанието поражда самотата... Болката от тишината (‘’В тишина,сред мрак и студ и хлад,и най-красивото и нежно цвете ще повехне...’’) е ужасна. Разяжда тя сърцето,но мълчи душата-глуха и сляпа за света... Душата е като пустиня... Разпростира се толкова далеч,че понякога сами,ние,хората,я губим от поглед,оплитайки и обърквайки се в мислите си...
Всеки мълчи,сякаш залепил надпис върху устните си ‘’нямам глас’’,всеки се крие (сам) вътре в себе си и в своята болка. Всеки може да изрази чувствата си,но не всеки намира смелост да го направи.
‘’Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкова велики,за да не познавате омраза и завист. Тогава бъдете тъй велики да не се срамувате от себе си’’,казал е Фридрих Ницше.
Децата плачат,без да се замислят. Когато се ударят или когато са убидени. Сълзите не са нещо срамно и позорно,макар че всеки се опитва да прикрие мъката си,надянвайки ‘’вечно веселата’’ маска на лъжата.. Колко от нас,тийнейджърите,биха се разплакали и излели чувствата си пред другите? Нито един. Страданието е възприето като момент на слабост. А защо? Всеки чувства и всеки има право да излее болката и мъката си. Ако човек никога не страдаше и не показваше уязвимост,то как бихме могли да бъдем сигурни,че този човек има сърце?
‘’Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява.’’
Страшно е,когато човек се затвори в себе си и предпочете да страда сам,без да сподели,на фона на звучащата в главата му музика,идваща от слушалките,забучени в ушите му.
‘’Самотата е най-дълбокият факт от човешкото състояние,човекът е единственото същество,което знае че е само...’’
Човек може да тъгува сам,свил се в себе си или в някой ъгъл,втренчил подпухнали очи в прозорец или снимка,или някъде другаде. Просто да потънеш в мисли,забил поглед в краката си,невиждащо гърчейки се в мъка,отхвърляйки близките и приятелите-тези които са готови да ти окажат помощ.
Небето мълчи...вятърът бучи и в безкрайното небе,простиращо се надлъж и нашир над света,отново можеш да откриеш единствено болка. Можеш,и би я видял,защото всеки е преминал през тежки моменти в живота си,преживял е страха,и малко или много е страдал сам-самичък,дълбоко затворил се,изолирал се от света и от тези,които искат да му подадат ръка...
‘’...нощта може да бъде страшна за самотните,щом осъзнаят своята самота.’’
Не всеки ще осъзнае това навреме...Вглъбил се единствено в своята си болка,човек отвиква да живее,отказва да живее... Това ме ужасява.
‘’Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява.’’,мога да го разтълкувам като:
‘’Вечното безмълвие на безкрайната човешка болка ме ужасява.’’
Може би Блес Паскал не е имал предвид точно това. Но,всеки би го разтълкувал по различен начин. През моите очи,това е болката. Ако трябваше да започнеш да тълкуваш дебел роман,би се загубил още в началото,понеже мъдростта в живота граничи с реалното,но и глупостта-с илюзията на сърцето.

VampireHeart написа:

Гласувам за номер 2.

Нужна е обосновка.

Номер 2!
Всичко написано в есето е много точно. Няма излишно нещо, а мисълтта е подредена, а не разхвърляна(като моята). Също така ми допада и начинът, по който е поднесено съдържанието, а и не мога да пренебрегна факта, че Оскар Уайлд ми е един от любимците и самата тема, по която е писано ми харесва най-много от останалите : )

Номер 2, разбира се.
Есето е написано подредено, държи се на темата, мислите са аргументирани по прекрасен начин. И за избора на философска мисъл, разбира се. Другите есета бяха прекалено разхвърляни, излизаше се от темата, по неподходящ начин бяха описани някои моменти. Номер 2 е тотален фаворит.

Гласувам за номер 4, защото е изразено личното мнение на пишещия, а не някакви общи приказки, макар и добре аргументирани.

Дълго се колебаех между 1 и 2, но накрая избрах 2, защото все пак конкурса е за есе, а пък #1 не е типичният пример. В номер две има всичко, което едно есе изисква. Стилът на писане във вторият текст ми хареса много, избрани са подходящите думи и няма излишни такива.

ПП: Всички са добри, но според мен #2 е тотален фаворит, както каза Avenger.

Номер едно с нищо не ме грабва.
Номер две е написано много добре, но няма да гласувам за него, защото твърде много се различава от гледната ми точка, а именно по този въпрос не мога да се абтрахирам от нея.
Номер три е като историйка. Не виждам есе. И е доста дълго. Отегчава ме.
Значи остава номер четири. Харесва ми стилът на писане. Прочетох го много бързо, защото просто използваният език ме грабва и изяждах всяка една думичка. Просто според мен там си има филосостване.
Номер четири.

номер 2 от мене

И аз гласувам за номер две.Есето е по правилата и е с доста добре подбран език.Освен това много ми харесва стила на автора.

Нека започнем с кратък коментар на всяко есе:

1. Като есе е интересно, но ми липсва "нотката" на философко есе. Има развитие и движение, но като цяло липсвата въпросите и отговорите. Но във всеки случай е леко и приятно за четене.

2. Отново леко и приятно за четене. Има градация на мисълта и изразява завършена позиция по въпроса. Въпреки това малко повече "противоречия" не биха му навредили за да можем да го наречем наистина философско есе.

3. Определено не ми хареса. Прекалено много определения и прекалено малко разсъждения. И като цяло му липсва градация на тезата и мисълта.

4. Може би най-близкото до философското есе по моите разбирания, но му липсва последователност в тезата. Прекалено разхвърляно. Липсва му и обобщение (заключение). Тежко за прочит.


След всичко казано до тук гласувам за номер 2 поради:
1. Ясно изразено мнение и посока на мисълта
2. Завършеност
3. Изказване на лично мнение и аргументирането му

Според мен, всички есета си имаха така да се каже свой я си чар. Но това което наистина ме грабна беше номер2, защото всичко, беше предадено толкова леко. И лесно за разбиране. Есето си беше перфектното. Всичко си му беше на мястото. Теза, заключение. Не беше много тежко, като мисли. И все пак беше исчерпателно от всякъде и до край. Самата тема даже, най- много ми хареса. Дори аз самата, ако бих писала, бих писала за това. Страхотна тема. П.П Направи ми такова впечатление, това, че никой не е повтарял тема яко нали. Таа така. Отг. номер 2 както всички

Аз ще гласувам за Номер 4, като че ли най-много ми хареса, философко е такова.
1-рвото Е като разна историйка, не е задълбочено достатъчно.
2-ротоСе отдалечава от начина ми на мислене. Просто мисля че човешкия ум е като дивия кон, докато ти сам или Аз-ът не хване бича в ръка да го обуздае или направлява, той е свободен да прави каквото му е кеф.
3-тото ...в него като че ли е обърнато повече внимание на това какво човек прави и мисли през живота си вместо изцяло да обяснява същността му.
Както вече казах, гласа си давам за Номер 4.

1-вото есе ми напомня по-скоро един разказ.. Макар и интересен се отклонява от представите ми за есе.. иии също към автора: МЕДТА в чая трябва да е МЕДЪТ в чая.. Така, както е написано сякаш става дума за меден кабел в чая.
2-рото ми допада, въпреки че на моменти ми е малко неразбираемо
3-тото.. Различава се от рамките на жанра Есе (според мен), но като цяло е много хубаво и завършено.. На моменти се отдалечава от начина ми на мислене.Имам един апел(не се сещам друга дума) към авторката: да гледа по-оптимистично на нещата : ))))
4-тото е оформено най-добре и иаглежда като завършено есе.. разсъжденията са целенасочени и защитават тезата, но са някак далеч от мен

Гласувам за номер 3, понеже ми допадат разсъжденията, заключени в последното изречение: "Да живееш означава да си това, което си дори и да не се харесва на много хора."

Прочетох есетата няколко пъти от както са пуснати...
Както доста други, така като гледам, и аз се спрях на номер 2 и 4. (3 за мен е много хаотично и нецеленасочено, а 1.. ами то е по-скоро като история с поука...)
Вечерта когато бяха публикувани, веднага ги прочетох и бях готова да напиша номер 4, но реших да помисля малко.

Номер 2 - чете се леко; мисълта е лесна за следене. Това, което ми хареса е самото структуриране на есето - увод, подредено изложение и заключение, съдържащо послание към читателя. Колкото до самото съдържание... мисля, че авторът е можел да сложи малко повече разсъждения... размисли и изводи, анализи... темата предразполага към анализ на човешката природа, което е една наистина необятна тема. Но иначе мисълта се води леко и достъпно.

Номер 4 - Първия път когато четох кандидатите, това беше есето, което прочетох на един дъх и разбрах най-лесно какво точно е имал предвид авторът. Всъщност мисля че от четирите това е най-тежкото за възприемане и личи лека разхвърляност на мисълта. Но на мен лично не ми пречи, защото моята мисъл обикновено блуждае леко О.о
Като разсъждение ми допада, макар че не съм абсолютно съгласна с изразената позиция.


И в заключение - Все пак гласувам за номер 4. Есето, което ме накара да се замисля по темата.

PostScriptum: Нед, няма посочен краен срок за гласуване О.о

Стилът в № 3 ми се струва малко нехомогенен, изразите наподобяват по-скоро приятелска раздумка след чашка, отколкото цялостен текст. Диалогичната структура на № 4 в моменти успява да подразни слуха, макар и това да не означава, че е не е добро, напротив. Но мисля, че се нуждае от освежаване. № 2 ми харесва, но трудно би грабнало вниманието, ако трябва да бъде избрано да речем сред 30 есета и оценяващият вече си е затормозил съзнанието от еднотипни неща.

Есе № 1 заслужава глас - заради оригиналния си формат, който въпреки своята увлекателност успява да задоволи жанровата категория "есе" чрез удачното вмъкване на чужди разсъждения (Дарвин и Бетовен) сред собствения опит (в случая псевдо-опит заради елемента на фикция). Философските разсъждения присъстват, умело прикрити зад иначе простоватата форма на изказ.

Цитат :

Излязох навън и се огледох. Хора много. Но какви хора?! Това бяха почти роботи. Малки, големи... мъже, жени. Всички ходеха с официални костюми и бизнесменски чанти. Като ходех в тълпата около мен се образуваше тунел, също като във филмчетата за Мойсей. Майките дърпаха децата...

Ето типичен пример за общество без досег до изкуството, т.нар. "храна за душата". Тезата е ясна, но трябва да се прочете между редовете. А това е близо до начина, по който разсъждават онези типове с философските наклонности.
Браво. Е, не и за правописните грешки, но за съдържанието - със сигурност.

Който е писал 1, е имал голямо вдъхновение. Мислите са течали толкова бързо, че не е било възможно да се запише всичко, а човекът определено е искал. Напомня ми за мен преди няколко години-исках да кажа прекалено много неща на света, а думите все не ми стигаха. Гласувам за 1-мисля, че заслужава.