Мрачните истории на един призрак, разказани до една отдавна изгаснала камина
Преди две седмици, на единадесети март, хиляда деветстотин двайсет и пета година, старата къща на семейство Евърмор бе продадена почти на безценица. Впрочем семейството не съжаляваше много- много за тази си продажба , защото порутената къщурка (със сравнително големи размери) не бе обитаема от близо сто и двайсет години. Просто бе в големия списък с имоти, които г-н Евърмор бе наследил от чичо си, Едмънд, който бе много заможен човек приживе. Купи я едно весело семейство с три деца. Родителите, г-н и г-жа Етинбург, бяха хора с пари, решени да реставрират тази така „фина, но величествена къща”, както определи госпожата, когато за пръв път я видя.
Господина щеше да дойде идния четвъртък, заедно с архитекти, дизайнери и дори един приятел историк, който като разбра за имението, засвидетелства голям интерес от историята му.
Междувременно, днес бе вторник, а къщата бе все така опустяла и порутена както всякога. Пантите на голямата порта бяха изгнили, повечето мебели – или изпокрадени от безчувствени мародери, или мухлясали от многото години. В партерния етаж се откриваше голяма зала, която навремето бе свидетел на толкова много танцови забави, валсове и вечеринки, колкото едва ли бих могла да изброя. В тази зала, водейки до по- горните втори и трети етаж се издигаха величествени стълби. Вижте сега, по- горните етажи бяха сравнително по- запазени, тъй като дори куража и свяна на мародерите не им разрешаваше да продължат. Защото, както казваха техните бедни баби и дядовци – там, все пак, се навъртаха
призраци. Ето защо, на втория етаж все още можеха да се различат сравнително добре, прекрасните краски от роклята на някогашната собственица, лейди Джейн Мариет. Тя извиваше изящния си врат настрани, гледайки към някоя въображаема точка. Сините й проницателни очи бяха така майсторски нарисувани, човек да помисли, че тя ей сега ще се обърне и ще му се усмихне. Тя бе поставила коя да е от ръцете си върху раменете на двамата си сина - по- големия, на седемнадесет, който се казваше Робърт и по- малкия, Уил, който бе едва на тринайсет. Малко по- в страни седеше симпатично малко момиченце, наследило очите на височайшата дама. Тя гледаше срамежливо и почти се бе свила. Това момиченце, противно на предположенията на всички, видели тази картина, не бе дъщеря на лейди Джейн. Името й бе Ан Мари Болейн и тя бе нейна племенница.
Майка й бе загинала при злощастен инцидент и от тогава младото същество бе заживяло с леля си и двамата си братовчеди.
Паднала на земята, малко в страни до картината, бе красиво преспапие във формата на пеперуда, което събираше прах и мръсотия от кой знае колко отдавна.
Но стига с първите два етажа, защото чуете ли за третия, и малкото интерес, който сте изпитали ще се изпари. Защото на този трети етаж, бабите и дядовците, майките и бащите и дори самите мародери биха се залели хиляди и хиляди пъти, че чували стенания, виждали светлини и движещи се сенки, или по- точно една сянка – тази на лейди Джейн Мариет, която била последната истинска собственица на тази стара и порутена къща.
Ала истината бе къде– къде по- различна, необикновена и трагична...
Този вторник следобед на третия етаж, в сравнително малка стая, на един клатещ се стол (който макар да нямаше вятър се клатеше) седеше призракът на госпожица Ан Мари Болейн, вече сравнително по- голяма от момиченцето на портрета, на около двайсет и три, със сива перука, модерна за онова време и изящна сребристо синя копринена рокля. На леглото до нея седеше призракът на братовчед й Робърт, който рядко посещаваше тази къща (предпочиташе да обитава казармата, в която така трагично загинал). Той пък се взираше изтерзано в своята братовчедка.
- Ан Мари...- започна той, но не се сети какво да й каже.
- Аз ще си тръгна от тази къща, Робърт, трябваше да го сторя много отдавна. Много отдавна, наистина...
- Какво?! – запротестира той – И ще ги оставиш?! Тези прости люде, да се разполагат с дома на предците ни, все едно е техен?!
- Продадох тази къща на Ричи Евърмор преди повече от сто и двайсет години, това го прави законно тяхна. – Робърт се намръщи и изруга, след което добави:
- Ти си последната истинска собственица на тази къща, Ани! Не можеш да ги оставиш просто така! Чувал съм за призраци, които – тук Ан Мари го прекъсна.
- Призраци, които така и не са разбрали, че трябва да преминат отвъд и да загърбят глупостите, които са ги вълнували целия им живот и смърт. О, Роби, ела с мен! Нима трябва да останем тук, заклещени между живота и смъртта, в тази отвратителна Земя на Сенките?! Тук само болезнените спомени ни задържат! – Робърт не бе виждал Ан Мари да влага толкова много ентусиазъм от доста дълго време. Може би, защото никой не я бе наричал „Ани”, от както той умря...
Ах, колко малко бяха останали! Само той, Ан Мари, малката просякиня и стария скъперник бяха останали тук като последните призраци от тези околия.
Младата жена отпи от призрачната си чаша чай, усмихна се болезнено и се загледа в отдавна изгасналата камина.
-Ах, Роби, като че ли бе вчера, когато ти, аз и милия ми Уил бяхме все още деца, играещи на гоненица в стаята на Нана и в тази камина все още гореше огън. Помниш ли Нана? Милата ни стара бавачка? – попита тя, обливайки ги и двамата със спомени от една отдавна изминала епоха...
* * *
Ан Мари Болейн никога не бе ядосана. Не, Ан Мари Болейн никога не би посмяла да скрие учебниците на кой да е от братовчедите си. Но досега никой не бе раздърпал панделките, които тя с такова усърдие бе майсторила почти цяла седмица и то само защото на този никой му се играело с котката Ражда (името бе индийско и го бе измислил Уил, който обичаше да чете за чужди, далечни и екзотични страни). Е, сега Ан Мари Болейн бе просто бясна.
- Роби! Уил ми раздра всички червени панделки заедно с Ражда! Направи нещо! – извика Ан, докато гонеше другия си братовчед. В този момент въпросния обвиняем също се провикна, все още тичайки.
- Роби! Ан пък ми скри учебниците и...! – ала това извинение прозвуча ненадеждно дори в неговите уши, затова той скочи на леглото на бавачката им Нана, а Ан се блъсна в стройните гърди на Робърт, който бе значително по- висок, по възрастен от тях и в този период от живота си се учеше да се държи все едно ги превъзхожда с повече мъдрост и години, от колкото бе в действителност.
- Ан! Уил! Засрамете се! И особено ти, братко! Вече си на петнадесет, а се държиш все едно са те откърмили вчера! Ан, колкото до теб, макар да си на тринадесет, ти си една млада дама и трябва да се държиш както подобава. Впрочем, майка те вика в стаята за чай.
По- малките поруменяха и когато Робърт си тръгна, Ан също излезе. Тя си пооправи рошавата коса и изкара едно пухено перо на възглавница от нея. Сетне влезе в стаята. Там лейди Джейн, която пиеше изискано чай и прокарваше пръсти през червените си коси, седеше на едно кресло до камината.
- Скъпа Ан Мари – започна тя без да извръща поглед от огъня – току що получих писмо от господин Мариет, който му съобщи, че ще остане още няколко месеца в Америка и най- вероятно ще си дойде в Лондон за Архангелов ден. Обаче за друго те викам. Днес разговарях с дукеса Емили Дипет и тя ми каза, че сред по- приближените от двора е модерно да пращят децата си в Европа, във Франция главно, където да учат. Ще бъда откровена с теб – винаги съм те харесвала като човек, но вече виждам, че ставаш жена и се притеснявам – ами ако вземеш да се влюбиш в някой от синовете ми?! Та ти нямаш никаква зестра! Съпругът на скъпата ми сестра пропиля всичко! Затова реших да те пратя в чужбина – там ще получиш добро образование, а може и да си намериш някой не толкова претенциозен спрямо богатство млад джентълмен. Ще заминеш малко преди Архангелов ден – след седмица. – Тъй като нямаше какво да каже, Ан излезе, изтича право в градината и зарида горчиво. След около половин час дойде да я търси Уил, казвайки че съжалява за панделките й и че никога нямало да се повтори.
- О, Уил! Няма значение вече! Другата седмица заминавам за Франция! – каза тя и се хвърли в ръцете му.
- Франция?! Защо?! О, веднага отивам при майка, за да възразя! – закани се той, но тя го спря:
- Не, заминавам, за да уча, но сигурно няма да се видим скоро. И, о, моля те, недей застава срещу нея – тя е твоя майка все пак. О, не искам да ме забравяте! – зарида тя отново. Той я пусна и к показа една синя дантела.
- Беше единствената синя и затова я запазих. Виж, винаги ще те помня, просто е невъзможно иначе, не разбираш ли? – тя му се усмихна сълзливо.
Минаха пет години от онзи ден и няма да ви лъжа, че Ан Мари ги бе прекарала в постоянни скърби и мъка. Но мрачната Англия отново я призова, когато господин Мариет почина. Тя пристигна с годеника си, г-н Хенри Грийнти, с който се бе запознала във Франция.
В тези скръбни дни, тя обикна братовчед си Уил, обаче, както никога не бе обиквала мъж до тогава. Не мога да кажа, че той не отвърна на чувствата й, ала скоро след смъртта на баща му, пристигна писмо от казармата, съобщаващо за самоубийството на скъпия Робърт и това бе повратната точка за цялото семейство Мариет. Госпожата се разболя и се заключи в стаята си, а Уил каза, че искал най- сетне да последва мечтите си и да плава из моретата.
- Уил, Уил... как ми се ще да върнем времето назад, когато нищо от това не се б случило, дори преди годеницата на Роби да почине от пневмония и той да стане мрачен като океана. – каза тя на пристанището, когато го изпращаше. Майка му така и не успя да дойде.
- Скъпа Ан... да върнем времето назад е все едно да успеем да съберем всички песъчинки от пустинята и да построим отново кулите, от които се бяха разпаднали. Но да не говорим за това сега. Капитан Джошуа ще се грижи за мен от сега нататък и моето съзнание ще е морето. Единственото те моля да ми пишеш.
- О, естествено, че ще ти пиша, Уил! И ти ми пиши! И не кратките писъмца, които ми пращаше по време на престоя ми във Франция!
Уил замина, а през това време, провокиран от приятелката й Изабела, Хенри разбра за чувствата на годеницата си към братовчед й и си замина за Франция. Впрочем тази Изабела си получи заслуженото, че и отгоре, когато двамата мъже, които обичаше се погубиха в дуел.
Не зная точно за какво си писаха Уил и Ан Мари, но когато той се върна за кратко, те се прегърнаха и целунаха за изумлението на всички техни близки.
- Уил, Уил, Уил... толкова много ми липсваше! – повтаряше Ан Мари.
Те обявиха годежа си малко преди заминаването му за индия. Той щеше да се върне окончателно след няколко месеца, тъй като бе обещал на капитан Джошуа да го придружи за един последен път.
И точно, когато Ан помисли, че слънчевите лъчи на тоя пуст свят щяха да й се усмихнат най- после, се случи най- лошото – корабокрушение. Последния удар за семейство Мариет. Лейди Джейн не го понесе, а Ан, оставайки наследница на имота, побърза да го продаде на стария Ричи Евърмор, който бе изразил такъв интерес и такова възхищение. Само две седмици след това, местни деца видели Ан Мари Болейн да се хвърля от една скала.
* * *
Призракът на Робърт пръв се сепна.
- Още го обичаш... – Ан се обърна към него без дори да трепне.
- Не ставай глупав, Роби, много добре знаеш, че призраците не изпитват чувства. Всичко е толкова прозрачно и избледняло, колкото и плътността ни. Както и да е- реших го. Утре продължавам напред. Имам нужда да се сбогувам с къщата. А ти, Роби?
- Аз... аз не знам, Ан, но предполагам, че ако теб те няма, и аз няма какво да правя тук. И все пак... сигурна ли си?
-Да. – каза тя и се усмихна. След това призракът на Робърт Мариет си тръгна.
Ан стана от стола и в този момент той се счупи. Тя обиколи всички стаи в къщата. Поспря се малко пред портрета на семейството и преспапието, което бе изтървала, когато разбра за смъртта на Уил (г-н Евърмор така и не заживя в къщата, за да я почисти), мина покрай валсовата зала, където толкова много пъти бе танцувала с братовчедите си и край градината, където Уил се бе зарекъл да не я забравя. Тя се усмихна като си спомни, че той пазеше дантелата дори в деня на заминаването си и следователно – на смъртта си. До входните порти Ан Мари Болейн се спря и хвърли един последен поглед на къщата, съкровищница на толкова много спомени. После си тръгна като най- обикновен посетител.
И още и още обаче тя не премина. Съвсем мъничко й оставаше обаче.
Тя се озова отсреща скалите, от които се бе хвърлила. Погледна към хоризонта и видя, че се задава буря. Времето не бе особено по- различно от денят, в който тя изпрати Уил заедно с капитан Джошуа и всички онези незапомнени люде, които загинаха в злощастния ден.
И точно тогава Ан Мари Болейн заплака. Бисерни, прозрачни сълзи, които десетките благородници, легионите селяни и стотиците прислужници не видяха, когато тя погребваше своя любим.
-Уил...- прошепна тя на вятъра, духащ към хоризонта – не знам дали ме чуваш, не знам дали ще ме чакаш, но бога ми ако само можех да зърна лицето ти още веднъж щях да си отида щастлива... Ти ме изостави... вричаше ми се в любов, а ме остави. Обичах те още от малка, а ти ме изостави... Боже... – сподави се тя болезнено -... помниш ли как гледахме изгрева заедно, обвили ръце един около друг... и Боже, само колко топли бяха лъчите на слънцето тогава... всичко е студено сега. Камината вкъщи отдавна е изгаснала, люлеещия се стол се счупи, изгни от годините... а аз бях... аз съм напълно безсилна да го поправя. Чувствам се толкова слаба, Уил... и толкова ядосана. Ти ми обеща... обеща ми, че ще се върнеш и че ще съградим всичките разпръснати кули. Излъга ме и само разруши и останките. И не можех да повярвам колко съм слаба. Не можех да пророня и сълза... толкова слаба бях! А сега! Плача като новородено! – после като че ли се съвзе малко и каза – Виж ме само, говоря на скала! Не си позволявам да се утеша иначе! Дори на Роби нищо не смея да кажа! Любовта ми към теб е единственото плътно нещо в мен, единственото, което не избледня с годините, единственото, което не изгасна, нито се счупи, нито повехна. Единственото... единственото, което не умря. Но, Боже, само да можех да те зърна още веднъж, само още веднъж да си открадна малко, секунда от цялата вечност, в която няма да те зърна! Щях да умра още сто пъти от сладост и блаженство! – Сетне млъкна. Погледна към хоризонта отново и като че ли нещо там й се усмихна.
Но после заваля и загърмя, морето се забушува и цяла нощ небето и земята плакаха със сълзите на Ан Мари Болейн.
Утринта дойде, а с нея, сетне и първите слънчеви лъчи. Те докоснаха кожата на Ан Мари и тя с изумление видя, че е почти плътна. Погледна към хоризонта и видя най- ангелското, най- прекрасното лице, което след оная прокълната нощ легионите от селяни, прислужници и благородници подобно, не зърнаха отново. И такова щастие я споходи, че тя помисли, че ще умре отново. Като малко дете се затича към морето, към мъжа, когото обичаше от тринадесет годишна възраст. Стигна го там, над морските дълбини, в които техните тела толкова отдавна бяха станали едно с водата, толкова отдавна, всъщност, бяха станали едно.
А зад скалата я гледаше братовчед й Робърт, който също се усмихна. Той закрачи към съвсем друга посока и изчезна. Беше си тръгнал завинаги. И точно там, на онези скали, точно когато и последния Мариет изчезна, паднаха десетки червени дантели, появили се от нищото, опърпани от времето (и котарака Ражда преди толкова много години). Те бяха свидетели на толкова много любовни мъки и страдания, колкото само мъжът, пазил ги години наред си знаеше.
На следващия ден щяха да дойдат архитектите, дизайнерите, дори историка, но никой от тях никога нямаше да узнае за всичките тайни, които някога тези стени шепнеха, всичките скърби и надежди. Защото никой никога повече нямаше да чуе историята на призрака, свидетел на всичко това. А именно – Ан Мари Болейн, последната истинска собственица на тази порутена къщичка...
[i][u]
