Адам

Не помня аз какво било е преди мене,
и с мене почнал е светът,
и ето всичко зарад мен е съградено,
и всяка ласка и милувка за мен са отредени.
За мене грее слънцето прекрасно,
да милва челото ми с топъл лъч,
за мене всяка малка птичка пее,
и само за това живее,
със песен да ми радва тя слуха.
За мен единствено е топла майчината гръд,
и корава е да пази само мене таз мъжка бащина десница.

„Не виждаш ли?”, мълви змията,
„ти сляп си”, шепне тя,
а словата й омайни разтварят се,
попиват във ума.
Увива гладкото си тяло по разголените ми бедра,
и болка сладка, непозната
възпламенява тя във слабините.
„Не си сам в райската градина!
Огледай се, наивнико, претъпкана е тя!”
И стон откъсва се от устните ми зачервени,
бушува в мен страстта.
И ето, слънцето помръква,
покрива се небето с облаци дъждовни,
оттеква гръм и спуска се нощта.
Отърква се змията в мене,
огъня все повече разпалва,
и гръм след гръм – сърцето думка,
на тежки капки стича се потта.
Без дъх останал стена аз във този танц лудешки...
„ЖЕЛАЯ!” изкрещявам,
и...
О, блаженство,
възпламеняват се на небосвода
хиляди,
милиони,
милиарди,
безброй слънца.

Лежа под туй дърво,
що тук било е от мирозданието още,
където вечността в копнеж познах
във онзи миг на сладост и на болка,
и в чийто пламък изгорях.
Ридание гърдите ми разкъсва,
сълзи премрежват моите очи,
и ето виждам я до мене гола тя лежи.
Създание проклето,
какво ми даде и какво ми взе,
желание що в мен бушува
и гори ме,
огън вечен,
що нищо нивга не ще да потуши!
Поглеждаш ме тогава със тез прекрасни,
две черни дупки – очи,
и отговорът в тях е
безмилостен и безсловесен:
„Това си ти”.
Аз гол съм и съм сам,
от мен махни се, грозен срам!
Къде да скрия тази плът безумна,
ненаситна,
на онзи миг отдадена вовеки,
да страда и да търси,
за сладост да ламти,
и в болка да пламти?

Аз червей съм,
прояждащ собствената плът,
в пръстта се гърча
и превръщам се във пръст.
Къде остана онази слънчева градина?
Къде изчезна онуй щастие безмерно,
що познавах нявга
и от което сам избягах
от срам прокуден,
прокълнат?
Аз червей съм подобен на змията,
и гърча се и дишам прах.
Излъган бях – наистина умрях!

Следва продължение

Ру, прекрасно е. Това как си пресъздал частта от Библията, с твои прекрасни думи, ме изумлява. Не знаех, че можеш да пишеш така. Никога не си го споменавал.

...Лежа под туй дърво,
що тук било е от мирозданието още,
където вечността в копнеж познах
във онзи миг на сладост и на болка,
и в чийто пламък изгорях.
Ридание гърдите ми разкъсва,
сълзи премрежват моите очи,
и ето виждам я до мене гола тя лежи.
Създание проклето,
какво ми даде и какво ми взе... Това е ме накара, да почувствам, това което той чувства. Сякаш бях него, гневат ме обзе за секунди... Ти ставаш за поет Ру. Това е вътре в теб

Благодаря. Това е съвсем сурово, както се изля на белия лист. Иска малко обработка, но има някои страхотни попадения и лично мене много ме кефи.

Ако решиш да го обработваш, то понякога може да се развали. Не е нужно да не е "твърдо",просто така сякаш ти си изразяваш емоциите, които доста успешно успя да пренесеш и в мен.

П.П Но ако решиш, поправка- постни ни я , ще бъде удоволствие за мен, да го прочета пак, друг, различен начин, макар и сега да е перфектно казано.

До колкото мисля (Щото то е малко ) ще се чете много