Стая с огледала и прах,
стая в която вчера бях,
стая,потънала в смут,
и един скрин в тъга обут,
стая с тъмно отражение,
стая без изражение,
тази стая със стара завеса,
да,тази стая ми хареса...
аз спомени й подарих,
и облика й промених,
цветът й сега е друг,
и вече гледа на юг,
тя светна и ми показа
светлинката на перваза,
тя надежда се наричаше,
и на ярък лъч приличаше,
дойде бавно и ме прегърна,
и искрата в мен ми върна,
но нещо тайно ми сподели,
че с мен щастие не се дели,
че трябва сама да го спечеля,
и че ако търся няма да намеря,
че до утре ще трябва да знам,
за чувството да бъдеш сам,
и че само ако го преживея,
със щастието ще заживея,
и да...така се случи,
но казаното не се получи,
и обърнах гръб на тази стая,
мислейки че това е края.
Но тя извика ме без глас,
да се върна при нея аз,
очите ми бавно отвори,
и започна да шепне,да говори,
че всичко угасва когато го духнеш,
и че всичко умира когато се погребе,
тя млъкна за минута,
но от мен остана чута.
Затворих си очите и почнах да сънувам,
реших да остана,не да се сбогувам,
утрото мина,залезът също,
но нищо не бе едно и също.
На сутринта вятърът утихна,
а надеждата ми се усмихна,
тя спасител е и опора,
един човек и много хора...
Стихотворението е посветено на всички,които никога не са губили надежда!
продължавай да пишееш.. супер много ми хареса ^^
