Илюзия (разказче)

Ами аз съм "всестранно развита личност" и снимам, рисувам и пиша(за всичко поне се опитвам, де). Тъй че сега ще ми подразня малко с моите глупости :д. Приятно четене
Илюзия


Сивият и скучен делничен следобед бавно се изнизваше. Лятната ваканция си отиваше, а след нея идваха досадните уроци и задължения. През лятото работех в компютърен клуб. През този сезон заведението не се радваше на много посетители, но бях доволен от заплащането, което ми даваха.
Един ден лениво почти бях се изтегнал на стола, когато неочаквано ме впечатлиха снимките на едно особено красиво момиче. Не можех да сваля очи от монитора. Никога до сега не бях срещал подобно красиво създание във виртуалното пространство. Тези снимки, като че ли оживяваха на екрана. Изненадах се, че срещах едно така прекрасно момиче, което търси приятелство в Интернет.
Побързах да й пиша. Тръпнех от вълнение и очаквах отговора й. Оказа се, че не само много красива, а и доста остроумна.
Продължихме да си пишем. От този ден равният и спокоен делник се заличи от ежедневието ми. С нетърпение очаквах всяко следващо съобщение и мига, в който ще мога да погаля къдриците й, но тя все отлагаше тази чакана от мен първа среща.
Учебните занятия започнаха. Синьото и волно лято неусетно си отиде. Занятията и изпитванията се редяха, но умът ми беше другаде. Мисълта ми я търсеше - когато се ровех из учебниците, докато вървях по коридорите, когато се срещах с момичета.
Веднъж, когато седнах пред компютъра, получих следното съобщение: "Не издържам! Неудържимо е желанието ми да те видя, да зърна очите ти, дори и за миг да се срещнем". Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Не знаех какво се случва с мен. Вълнувах се.
Когато отидох на уговореното място парка, нея я нямаше. Тя така и не дойде. Нещо стегна душата ми. Вероятно всичко бе илюзия.

* * *

Тази история започна, когато веднъж в училище ми подхвърлиха, че не бях първа красавица. Подразни ме мнението на съучениците ми. Аз не се радвах на много внимание от страна на момчетата. Но нима всички ценяха само външната красота?!
Запитах се какво ли би било ако бях друга? Щях ли да бъда харесвана и обожавана? Навярно.
Виртуалното пространство дава възможност на човек да не показва истинското си лице при разговори и запознанства. Не знам защо, но това оскърбление създаде у мен комплекс. Реших да се изхитря. Какви ли не снимки съм виждала. И чудото стана - харесваха тази, за която се представях, че съм. Не беше минало и половин час, когато вече получих дузина ласкави съобщения. Едно, обаче, ме впечатли - имаше някакъв непознат чар в думите му. Авторът на това съобщение се оказа едно много забавно момче. С удоволствие четях всеки ред от написаното.
Дните се редяха. Не разбрах точно в кой момент се привързах към него. В душата ми все по-често се надигаше чувството за вина. Ако бях показала истинското си лице?! Искаше ми се той да не беше се влюбил в онзи измислен образ. Разбрах, че лъжата води след себе и друга лъжа - страхувах се от първата среща. Затова я отлагах.
Учебната година започна. Оказа се, че с това момче учим в едно училище. Виждах го всеки ден. Срещах погледа му - отнесен на някъде, но той така не ме и забелязваше. Като, че ли бях невидима за очите му. Мечтаех той да забележи мен - истински влюбеното в него момиче.
Но уви, не - Цветан, това бе името му, обичаше онази красива лъжа, която бях създала. Не спираше да повтаря, че иска да се видим. Оказваше се, че той очаква момичето от онези снимки.
Един късен следобед не отстоях. Пожелах да се срещна с него, да видя блясъка в очите му. знаех, че той ще търси нея, не мен и въпреки всичко приех предизвикателството.
Цветан подрани и почти се блъсна в мен, търсейки нея. В този миг ми се прииска да изкрещя истината, но някаква буца застана в гърлото ми. Не можех и дума да обеля. Той стоеше сам на алеята и чакаше. Скоро разочарован си тръгна, изглежда беше разбрал истината - това момиче не съществуваше. На нейно място стоях аз - дребничкото чернооко момиче, което така и не забеляза.
Бяха изминали няколко дни от срещата ни в парка. Вероятно бе преглътнал разочарованието си. Реших, въпреки притеснението си да му кажа истината. Не знаех какво ми предстои.
Веднъж, докато се разминавахме в коридора, погалих ръката му и му подадох една бележка. Не изчаках реакцията му. Изтичах по коридора. На вратата на училище нечия ръка ме спря. Обърнах се. Беше моето момче. Той сложи ръце на раменете ми, докосна с устни косата ми. Погледнахме се.
- Не е трябвало да се криеш! - прошепна той.
Искаше ми се този миг да няма край.

Не знам за другите,но на мен ми хареса.Продължавай с това разказче и го продължи,че наистина е интересно.

Според мен разказът си е абсолютно завършен. каквото е трябвало да се каже се е казало. остава му само да се барне на едно-две местенца правописа и след една редакция ще блести, не че сега не блести де!