Останал без дъх пред лазура поглъщащ,
пред свят от мъгла и солен изумруд,
ти в паника пълна назад се обръщаш
и сам се наричаш "безпаметно луд".
Трепериш от мрака, трепериш от гняв,
от студ ослепял и загубил кураж,
побъркан от гняв го обръщаш на бяг
и тичаш към същия плашещ мираж.
Но спираш. Реката! И Кучето! Здрач.
Избухващи клади в блата от петрол -
във дрехите, въздуха, мислите чак.
Здравият разум - безпаметно гол.
Отново в лазура се връщаш. Напред -
нито светлик, та и бледен дори.
Ръцете са пълни със мрамор и лед,
и пълно с олово сърцето тежи.
Но там сред тъмата Олимп се виси -
скалата единствено тебе очаква -
а ти си застанал в полите Сизиф
и в теб, примирена, душата проплаква.
