На скалите (импресия)

19. XI.2008. Сряда. На скалите.
Брегът беше нарисуван най-накрая. ПОКАЗАТЕЛНО.

На скалите. Четка 567, с косъм „Айхао” щрихова гребенчетата на водната повърхност. Нямаше буря, само вълни. В далечината започнаха да се очертават линиите ми. Напълно нелогично от физична гледна точка и съвсем нормално от тази на художника – първо се оформи основният ми корпус. Хората казваха, че отдалеч не се разпознава дали съм метална или от дърво... просто не забелязваха резките с които художника рамкираше дъските. После от мъглата на белия лист се показваха едно по едно платната ми – дванадесет на брой. По едно за всеки месец прекаран в открито море. Отначало не бяха толкова много – както художника ги нарисува едно след друго, така и аз ги получих не на веднъж. Растеше броят им с времето. Също както резките по дъските на корпуса ми.

Претърпявах бури, подводни скали спираха движението ми напред, драскаха ме, опитваха се да отворят рани в корпуса ми. Което не ме убива ме прави по-силна. Океански мъх и полипи покриваха дъските ми. Даже името ми – дадено с бутилка вино „Шампан” – не се виждаше. Вече не го помня, то не е важно. Самонаричам се Фрегата – звучи гордо. Последна се показва наблюдателницата – кръгла дървена плоча с перваз, от която моят наблюдател е търсил земя, зорко е наблюдавал за вражески платна, следял е за Черепа с кръстосани кости. Не един млад юнга е падал от там, не фатално разбира се, но все пак болезнено. Там е нужно силно внимание и пипане нежно, но с твърда ръка.

Поддържана съм – нови пирони захващат дъските, подменят платната, пристягат въжата.

Горда съм с две украшения. На носа първо разпнаха русалка. Отначало не ми хареса, но свикнах. Спрях да я виждам разпната, а разперила във вятъра ръце. Коси – златни кат слънце, очи – като водорасли наситенозелени. Черупки от бисерни миди покрили бисернобели гърди. Със лъскави люспи – извита опашка, русалката моя върху себе си викаше всеки поглед моряшки. Второ - отзад, да сплаши всеки който ме гони, поставиха глава на страшилище-змей с отворена паст, зъби – големи и раздвоен, шаващ език.

На финалната права по-бурни вълните художникът изписа, тъкмо преди от наблюдателницата да видя вече вълнист брега.

Казват на кораб на борда беда е да качваш жена. Какво толкова – мисля си аз – приключение – едно повече – каква вреда?! Бих опитала, ей така, за по-интересно, не винаги да постъпваме трябва както е лесно.

И ето, на горната палуба появи се отникъде домино дамско с дръжка една. На таз маска за бал появиха се няколко различни, модерноразрошени птичи пера, които зовяха: ”кокетка била”. Ефектно облечена в кожи, пера; сякаш с нокти раздрасквала мъжки сърца. От другата страна цветенце с бели, а после сини листа, пеещо нежно: ”романтична е тя”. За подарък харесва да й даряват цветя, да й отварят врата и целуват ръка. От страна на перцата по доминото има рисунка абстрактна – крещяща: ”обича изкуството – артистична душа”. Танцува, пее, пише проза, поезия и мечтае за малко островче в Микронезия.

Отсреща, при цветето, изрисувана тъмно паяжина, която предупреждава: ”сериозен бъди, никога, ама НИКОГА се не оплитай в лъжи”. Не би искал след тебе туй светло сърце да спре да обича, да загуби вяра, надежда, и в съня си заспиваща плачейки, клепачи да свежда.

Тази маска сочи два пътя по които е тръгнала тая жена. Двупътна, но не двулична, помни! Първо тя не желае зад маски на истината лицето да крий, но нейното време налага го – за да е здраво сърцето – сложи му коричка – не е нужно да оставя следа всяка хаплива закачка. Когато усети нещо повече от базис-доверие, а и сериозно намерение тя ще свали таз маска, ще излезе от сянката, но помни – ще се покаже само на мека, загатваща луна, не и на лъчите слънчеви, жежки, от страх да не я нараниш, да постъпиш жестоко – по човешки. Все пак нуждае се от някаква сенчестост, магия, мистичност – всяко нещо от сенките цяло излязло на светлина опознава се бързо, с него се свиква и интереса вече го няма.

Но свалила е маската-домино човече, твърде късно е може би вече, тя е намерила точния юнга, когото да повиши в свой капитан, да му дари себе си от душа и сърце. И все пак не губи надежда, може би не твърде късно е още, грабвай таз маска от палуба горна и към каютата тичай.

Там няма никого вече – празна каюта, койка оправена, чаршафът – по войнишки опънат – монета, по него захвърлена, би отскочила като от барабан. А в душата ти тъпан...бие сякаш марш погребален. До смъртта си решаваш да останеш там, където тя е била, но ето – след време чуваш потропване, отваряш и виждаш я.

”Там, в гардеробчето, под окъсана рокля и купчина прах, май съм забравила Парцаливка – от детството кукла, о, грях. Зарад капитана, всъщност кръвожаден пират – ограби сърце ми още щом го видя!”

На твоето рамо тя облегна глава да поплаче, а към гърди си Парцаливка притисна, а куклата сякаш реално програчи, прахът да изкашля, и към нея нежно зашепна: ”Забрави лошо, детство спомни – песни, закачки, игри,...въпреки болката силна детето в теб опази, накрай все ще намериш свой сроден, нежно водещ в приключението последно към брега,...

...който ръката художнишка нарисува последно...

...на скалите, през ноември 2008, сряда, деветнайсти.


______________________
забележка: разказът се получи в стил импресия, без дори да знам за този стил. с група колего си направихме психологическо упражнение, в което един се нарисува чрез три предмета, а останалите коментираха, какъв е човека зад предметите. аз както обикновено не можах да кажа и думичка, но обещах да помисля и да напиша нещо. и ето го това нещо. моля коментирайте и критикувайте. може и да се престраша да пусна нещо по-новичко.