Напълни ми шепите с пясък,
изтръгнат от земната твърд.
Напълни ми със вятър главата,
лежаща на топлата гръд.
Напълни ми вените с огън
и после избягай далеч.
После бризът пронизва до кокал,
всяка мисъл е ледена сеч.
Напълни ми обувките с мирис
на твоите стъпки до мен.
Аз го пазя по-зорко от ирис,
ала всъщност пазачът е в плен.
Напълни ми душата с копнежи,
превърни я в ръждив карнавал -
нека скърца, кога се разнежни,
под небето от лъст оживял.
Напълни ми очите със рози,
нарисувай ме после в дъжда -
изрежи ме от куп некролози,
с моя лик отпечатан на тях.
Напълни ме с твоето име -
нямам вече спасителен бряг.
Няма никога вече да имам,
няма никога вече да спра...
