Казаха ми, че съм малко старомоден,
леко луд и не съвсем реален,
нещо като Дон Кихот, ама по-различен,
и че мястото ми не е сред тях.
А кои са те? Нещо по-специални?
Не. Най-обикновени хора...
И на необикновения гледат
като на екзотично, чудно, странно...
А кой съм аз? Аз съм си аз...
Дете на съдбата, игра на природата,
дар от Бога и тяхно проклятие...
Защото завиждат... умират да са като мен.
Посмях да имам по-различни разбирания,
чувства и представи... да бъда сам по себе си.
Но не... Някой ще ти каже, че не можеш
да не си като тях... нямаш право...
И по неволя, малко по малко и ставаш
като тях - безлични, без душа, еднакви.
Не! Те живеят, радват се на живота, но
си приличат. А къде е тръпката от това?
