Раздавач на усмивки

Щастието е като тишината. Постоянно състояние. Естествено състояние. Нещо като Ом. Като дъха на гората. Неизменно. Не постижимо, а постигнато чрез залог. Заложено е. Като естествено състояние. Като Ом. Като морето.

Хората често не разбират защо се усмихвам. Дори когато въобще не е време за усмивки. Да, усмивката е винаги различна. Понякога съзнателно влагам ирония или жестокост в нея, но винаги бихте могли да намерите нещо искрено в Моята усмивка.

Ще си задам въпрос, който винаги съм искала да ми бъде зададен, макар да съм сигурна, че щях да му отговоря само с усмивка.

Защо се усмихвам?

Живея до голяма степен на принципа, колкото и да е втълпено, че е наивен, “каквото повикало, такова се обадило”. Значи се усмихвам за Вас. Въпреки всичко, което ви се случва; което ще ви се случи; въпреки всичките проклети мисли, с които сами се изтезавате; с всичките действия, чиито реален риск осъзнавате и въпреки това – предприемате, аз се усмихвам. За Вас. За да ви предложа една друга гледна точка, която искам да вярвам, че ще приемете. Но нещата не работят така, нали? Ако разделим хората като мен в категория “умници”, а тия от вас, които бягат от себе си на “глупаци”, то колко голям ще бъде процента ви? Нещата са прости, затова ги приемаме толкова сложно, защото не разбираме тая ефирност на Всичкото. Е, в никакъв случай не мога да се определя извън цялото, но то има своите аспекти. Определям себе си като отделен такъв.

Понякога се чувствам безкрайно сама. Търся хората. Физически. Чисто като присъствие, за да заредя себе си. А и как иначе предвид, че се развивам чрез тях. Когато се развивам съм щастлива. Не мога да седя на едно място ни тялом, ни духом. Но съм в шепота на дърветата и в най-лъчистото. Значи съм в състояние на тишина? Присъщото ми по природа.

Понякога се чувствам в крайности на любов (т.е. живот). И се питам – думи ли ми трябват, дела, близост? Не желая привързаност, това е сигурно. Но сякаш понякога ми е нужно нещо повече, за да си напомня същността.

Усмивка?