Майкъл паркира форда пред портата на градината и изключи двигателя. Хванал с две ръце волана, той се наведе напред и опря чело на черната кожа. Черни ръце, черен волан, черни коси имаше и той самият. Нощта навън също бе черна, макар и не непрогледно – къщата грееше топло с многото си запалени светлини и отвътре се чуваха веселите викове на Тиана и Дейвид, които играеха на втория етаж. Майкъл се усмихна, когато чу как Алая ги вика от първия за вечеря. Тропот на детски крака по стълбите, детски глас – „Хей, колата на татко е спряла отпред!“ - и тъмните силуети на семейството му се очертаха на верандата.
Майкъл излезе от колата и се запъти към тях с усмивка на лице. Дейвид се затича към него с бейзболна шапка на глава и ръкавица на дясната ръка.
-Татко!
- Хей, Смит младши – Майкъл вдигна с една ръка сина си, а с другата погали малката Тиана в ръцете на майка си. – Пораснали сте, откакто ви оставих сутринта.
Алая завъртя очи, но на устните й разцъфна усмивка, която не можеше да сдържи:
- Само на дяволия. И двамата в банята, веднага! Обраха всички микроби зад гардероба. Не мога да си обясня какво толкова интересно има там.
- Преоткриват Нарния може би? – невинно попита Майкъл, докато наблюдаваше как децата се отдалечават към къщата – Може би не е зле и с теб да я потърсим… не точно зад гардероба, разбира се, според мен входа й съвпада с този на нашата спалня…
Алая се засмя и игриво го плесна по гърдите.
- Първо ще се изкъпеш обаче, мой работохолико, защото от километър вониш на офиси и канцеларски прахоляк.
- Мислех, че си падаш по аромата на хартия – усмихна се Майкъл.
- Падам си само по теб, татко Смит – Алая го целуна и той вдъхна познатия й аромат – канела, ванилова пудра захар и топло брашно. От съседската градина вдясно се носеше и ухание на прясно окосена трева, коeто го замайваше. Лятната вечер и умората го опияняваха леко – Майкъл се хвана, че няма търпение всичко да приключи, за да могат двамата с жена му да се усамотят в тъмнината.
Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха към къщата. На вратата тя спря внезапно:
- О, щях да забравя – бръкна в джоба на дългата си престилка и измъкна омачкан пакет от тъмносиня вестникарска хартия и му го подаде. – Имаш писмо.
Мастилото, с което беше изписано името му, беше тъмносиньо, но много разредено, и въпреки че беше прекарало часове наред в престилката на жена му изглеждаше сякаш току-що е положено и ще се разлее при най-нежното движение. Беше изписано само малкото му име и под него – „Лично!“ , подчертано с три дебели черти.
Майкъл се смръщи. Този почерк изглеждаше необичайно познат и въпреки това чернокожият мъж бе убеден, че никога преди не го е виждал. Всичко това намирисваше много странно. Той поднесе плика към ноздрите си… и спря само на сантиметри от тях. Лицето му застина в каменно изражение и той изрече с отмалял и изтънял глас:
- Скъпа, влез при децата, аз ще дойда след минутка.
- Всичко наред ли е, мили? – Алая се надвеси над него и се опита да се взре в лицето му, но сумракът й пречеше да го види добре.
- Да, да, всичко е наред, само ще проверя нещо и идвам – той вдигна поглед към нея сякаш я виждаше за първи път. – Върви, мила.
Алая кимна и влезе в къщата.
Вятърът беше повял в мига, в който Майк поднесе плика към ноздрите си и бе запратил букет от истини в лицето му. Никога нямаше да може да избяга от това. Бе живял години наред в опити да се прикрие. Беше успял, за Бога, беше го укрил от семейството си, от познатите си, от колегите, дори донякъде от себе си. Беше се справял години и години наред – беше се справял добре. Толкова добре, че надали човекът оставил писмото, знаеше кой е той. Но който и да бе написал това, знаеше – нещо, донякъде, от някого. Майкъл бе убеден в това.
Той седна на стола люлка на верандата и се загледа, останал без сили, в писмото. Реши, че най-лошото вече е почукало на вратата му и е въпрос на време да я изтръгне с пантите. Отвори плика с треперещи пръсти и зачете на светлината, която идваше иззад гърба му.
Писмото бе написано на ръка, не по-малко трепереща от него, много набързо и почти нечетливо и гласеше:
„Ти, който четеш това, тук и сега, чети внимателно, защото пред очите ти е тайната на моя живот. Тази земя е в опасност и ти можеш да я спасиш. Това писмо е решаващо – за цялото човечество. Не го оставяй, не отвръщай поглед. Просто чети.
Начало няма. Никога не е имало. Има само истина. А истината за мен е следната:
Аз съм водата. Само аз. Никой друг. Аз не съм камъните по дъното на реката, нито пясъка под морските водорасли. Аз не съм пяната по вълните. Аз не съм русалките в дълбоките стъклени катедрали под повърхността. Аз съм самата вода. Тази в коритата на потоците, тази, която мие бреговете, тази, която се изсипва от гневни небеса, тази, която се стича от лицето ти, когато се криеш в недрата на нощта, треперещ да не те открият.
Аз съм водата и съм навсякъде край теб.
Бях на дванадесет години, когато открих за първи път, че мога да контролирам всяка капка H2O в разстояние 50 метра в диаметър. Винаги съм била от онези тихи, смирени деца, които могат да се впишат навсякъде. Те не се чуват, почти не се виждат, не се разпознават в голямата тълпа, гласовете им са ниски, нежни и леки като слаб дъжд в градината късно следобед. Те са течните деца – постави ги в социален съд и те ще приемат неговата форма. Малко по-късно се вписват във всички компании. Работят на всякакви места, защото лесно усвояват всичко. Умеят да бъдат всеки за всички.
Докато един ден някой не ги подцени – и не ги приеме за даденост.
Както моята майка ме прие за даденост – веднъж.
Още си спомням моментите на разкритие – те светят зад клепачите ми като накъсани кадри от филм. Нейното разкривено от ярост лице над моето, моят недоумяващ поглед. Смътно си спомням за какво ми се беше развикала, но тогава бях напълно невинна и се опитвах с всички сили да го докажа. Тя обаче отхвърляше всеки разумен аргумент, сляпа в умопомрачението си. Следващият кадър разкрива изпъкналите ми вени, ръцете, стиснали до кръв и побеляване лъжицата и купата с мюсли пред мен, разредено бледо мляко ги покрива до половината. Пред очите ми пада тъмносиня, плътна и размазана пелена – сякаш някой излива потоци мастилена вода върху предното стъкло на колата.
Следващ кадър – синьото изтлява, изпарява се, водата е спокоен кристален поток, огледало дълбоко вътре в ума ми – но адреналинът не е спаднал, само гневът се е оттеглил и на негово място е дошла Властта. Аз вдигам поглед към майка ми, която продължава да вика, размахва ръце, замахва към мен с чаша вода, чашата остава в ръцете й, водата полита към мен… и спира на сантиметри от лицето ми. Не ме докосва. Нито капчица не се разлива по дрехите ми, не се допира до тялото ми, до бузите, миглите, носа, устните, косата ми.
И как би могла? Тя вече е вътре в мен. Аз гледам безформеното и безцветно кълбовидно петно пред лицето си, наклонила глава, и някъде в задния двор на възприятието си осъзнавам, че майка ми е спряла да крещи и наблюдава сцената с широко отворени очи и притиснати към устата ръце. Но какво значение има тя така или иначе? Аз съзерцавам сърцето си – току-що съм го осъзнала. Усещам гладките му форми вътре в мен. Усещам атомите и молекулите, от които е направено. Усещам всички форми и повърхности, през които е минало, през които ще мине някога или никога няма да го стори. Имам пълен контрол над него и мога да го държа във въздуха, колкото пожелая, или да го запратя в противоположната посока, пръскайки го в лицето на човека срещу мен с неочаквана сила.
Човека срещу мен… А, да, майка ми.
И следващият кадър наистина представлява майка ми, залепена за стената, лицето й обгърнато сякаш от стъклен, движещ се сапунен мехур, който увеличава всяка нейна черта като лупа. Кожата й, очите й, цялата й глава подпухва като огромен червен пай. В нея без друго няма повече мозък, отколкото в ябълкова пита.
Никога не съм я харесвала твърде. След смъртта на баща ми тя се превърна в разплуто и мързеливо същество, което поглъщаше неизмерни количества евтин, лошо направен алкохол, с чийто мирис се напояваха и моите дрехи. Това, съвсем разбираемо, не помагаше за моята социализация. Течните деца не завързват приятели – те чакат някой да пожелае да бъде с тях и след това са му верни до гроб. Кой би имал нужда от смърдящата чудачка на пияницата, с нейните огромни сини очи, черни като безлунна нощ плитки и ниския й глас, който напомняше на буря в девствена джунгла?
Аз нямах приятели. Нито те имаха мен. Аз бях водата.
Разбира се, пуснах майка си накрая. Въпреки всичко, да. Няма нужда да казвам, че след това тя самата също започна да ме избягва. Затвори се в себе си и никога повече не я видях трезвена. Предполагам, че това е по-добре от периодичните пристъпи на параноична истерия, които получаваше. Търпях я известно време след това, осъзнавайки внезапното влияние, което съм получила над нея.
Само за да я довърша три години по-късно, принуждавайки я от разстояние един етаж да се задави, докато пие от чашата вода, която стои на нощното й шкафче. Опа. Без да искам, мамо. Почти.
С годините – и честите и упорити тренировки – диаметърът на Властта, както го наричах мислено, се разширяваше. 50 метра, километър, два, три. Максимумът, който можех да достигна, ако се напрегнех наистина силно, беше 5 километра. Разбира се, всичко това си имаше цена. На дванадесет това беше припадък върху тоалетната чиния след три часа стабилно изкарване на всяка течност в слаботелесната ми обвивка през грешния отвор. С годините това намаля. Въпреки всичко рядко достигах лимита на диаметъра си, без поне да пророня струйка кръв през ушите или носа си. А главоболието след това беше нечовешко.
Дори тогава обаче си струваше всичко. Нямаше цена достатъчно висока, за да бъда едно със стихията си. Едно с природата си. Едно с това, което винаги съм била и винаги ще бъда. Името ми нямаше значение – никога не бе имало за хората, спря да има и за мен самата. Аз бях Водата. След „инцидента“ с майка ми избягах от дървено-тухления затвор,наричан години наред „дом“, където пребивавах, и се отправих на път. Първото място, което посетих, беше гробът на баща ми – морския бряг. Изключително малко познавах човека, заради когото съм дошла на земята. Бил е моряк и според майка ми съм взела очите, косите, гласа и нрава му. Чудесно, значи съм на татко момичето. Ето защо не ме понасяше толкова – напомняла съм й всячески на една погубена отдавна младост, която е потънала сред вълните с него и е оставила зад себе си една синеока шепа вода, която е колкото приспособима, толкова неуправляема. И безчувствена. Отразяваща. Като водата, която дари смъртта на животодаряващия.
Дълго седях край морето. От ушите ми течеше кръв, но болката в главата не пристигаше още. Прибоят успокояваше всичко с нежната си песен. Той бе лекарство и болест, скръб и сетна радост, песен и плач, дом и път – всичко това едновременно. Тогава разбрах, че ще намеря смъртта си в него, така както съм открила силата на живота си. Един ден щях да се завърна сред вълните и да потъна в прегръдките им.
Но първо щях да живея.
Затова от Източния американски бряг тръгнах на Запад. Исках да посетя всеки воден басейн на територията на Щатите и да оставя отпечатъка си върху него. Отне ми четири години да стигна до Мисисипи. Оказа се, че в Америка има повече реки, езера, язовири и потоци, отколкото съм предполагала, че биха се появили на тази забравена от боговете земя. Това е прекрасно, разбира се. Няма нищо по-прекрасно от водата – в колкото по-големи количества, толкова по-добре. Един ден водата ще залее сушата и ще отмие всичката кал, всичката човешка воня и мръсотия от лицето й, ще я поеме, ще я потуши дълбоко в себе си, на дъното, сред гори и джунгли от нежни, реещи се водорасли, дълбоко, дълбоко в пещери и лабиринти. Без въздух, без реч, без всички тези ненужно ярки цветове от повърхността…
Извинявай. Размечтах се за пореден път.
Това, до което исках да стигна обаче, трябва да бъде изказано. И то – колкото успея по-скоро. Защото те ще дойдат за мен, а те ме искат по-силно от всички останали. Аз съм звеното, което им трябва. Аз съм липсващата стихия. Аз съм онази, която може да задвижи турбината на коварните им планове, единствената, която може да ги доведе до реализация. Те са ЖАДНИ, но не по начина, по който всички ние трябва да бъдем – жадни, за да станем едно с водата, едно с източника на живот, самия източник на живот да се превърне в нас. Не – те са жадни за смърт, те са жадни за пресушаване. Те не искат да пият, за да живеят – те ще изпият всичко, за да няма повече живот след тях. И аз трябва да им избягам. Но само ти можеш да ми помогнеш.
Те ме преследват от една година и аз пътувам, както и накъдето мога, но вече е толкова трудно да пътуваш. Трябва да следя дъждовете три пъти по-внимателно, отколкото го правех в началото, а дори тогава ми отнемаше твърде много време и усилия. Дъждът е благодат – той ме храни, крие следите, крие мен, слива ме със себе си. В дъжда мога да вървя, да тичам, да плувам, да плавам през самия дъждовен въздух бързо като вятъра, като подводните течения. В дъждовно време дори по реките и потоците е безопасно.
Но в ясно време те следят водоемите. Те следят водните пътища. Те имат начини, на които не мога да повлияя, тъй като дори не ги познавам всички, но трябва да предприемам смешно крути мерки, за да ги избегна. Те са организация – основана тайно, но вече не толкова безизвестна. Те знаят за нас, знаят, че сме общо петима – водата, земята, огънят, въздухът и онзи, петият, който не знам какво точно е, но е по-силен от всички ни. Не знам дали са го хванали, не знам дали са го вербували, не знам какво се е случило с него, срещнах го само веднъж и той ме изпълни с такава сила и страх, че не посмях дори да си помисля за това, какво би било, ако… Както и да е.
Това, което искам да кажа, е… Ще стигна скоро до него. Но те имат Огънят. Намериха го на много странно място – устоите на Скандинавските планини. Мернах го веднъж, когато бях особено слаба и те бяха на косъм от мен. Той беше с тях, сияйно зеленооко и русокосо въплъщение на Слънцето и цялата му ярка, изгаряща Мощ. Той има Мощ така, както аз притежавам Власт. Аз само контролирам и насочвам, но той умее да променя, да разрушава, да владее. Той е колкото прекрасен, толкова и опасен – не защото притежава това, а защото ТЕ притежават НЕГО. Той е нежен като пламък на свещ, а те са го превърнали в некотролируем горски пожар. Те са го превърнали в жегата над адски пустини.
Виждала съм и Земята. Тя е от червенокожите, както трябва и да бъде – маслинена кожа, черно-сини коси, топли кафеви очи, глас, който говори на език, който не разбирам, но ухае на пръст и на мъдрост. Тя знаеше колко дълбоко са свързани нашите две стихии – ние сме Създателките, Водата и Земята, колкото важни, обгрижващи и значими, толкова жестоки и непредвидими, силни и неукротими. Поддържахме връзка чрез стихиите си известно време, но тя падна в техен плен, въпреки че беше на път много по-дълго време от мен и бе успяла да се крие почти две десетилетия наред.
Не знам къде е петият, но това, което трябва да бъде направено, е някой да открие Въздуха. За него знам единствено, че е чернокож и живее на азиатски остров. Мога да го разбера – там ветрове и води бягат необезпокоявани, безпрепятствени, неопитомени. Не мога да се свържа с него, но някой трябва да му каже да не пада в ръцете им. Да бяга. Да се крие – колкото и докогато може.
Ако аз падна, няма да им се дам. Ще стигна до океана по-бързо, ще дам цялата вода в себе си, за да го стигна по-скоро и да се предам на студеният сладък сън. Мога да го направя. Не знам как, не знам колко време ще ми отнеме, на мен или на тях. Но ще го направя.
Намери го. Открий го. Пази това в тайна. Ти, който четеш това, не те познавам, но аз не познавам никого освен тях. Доверявам ти се, защото проучих къщата ти и те наблюдавах два дни, преди да пусна това писмо. Водите от къщата ти не носят тяхната воня. Знам, че ти си чист. Ти знаеш за петия, това също ми го казаха водите. Чувал си за него, но не знаеш, че е свързан с нас. Не им позволявай те да узнаят. Не им позволявай да ни хванат. Твърде млади сме, а те са твърде умели. Ние сме 5, те са повече от хиляда.
Намери ме. Но първо намери Въздуха. Той е чист и невербуван. Спаси го.
Дотогава…
Дано дъждовете по пътя ти са топли и поройни.
Водата“
Майкъл стоя в продължение на минута и половина с празен поглед, вперен в трите плътно изписани листа в ръката му. Мозъкът му отказваше да работи. Сърцето му биеше просто по навик и инерция. Всичко в него функционираше само защото не знаеше как да не го прави. Но мислите му бяха бели и тихи, погледът – стъклен и блестящ, ръцете – застинали в позицията, в която бяха стояли последните 15 минути. Най-дългата минута и половина в живота на Майкъл Смит изтече, той вдигна глава и прошепна на внезапно захладнялата нощ, натежала с влага от прииждащата буря в непрогледно черното небе:
- Попътен вятър, Вода. Внимавай кого търсиш… защото вече си го намерила.
