First topic message reminder :Откакто се помня, всички около мен пушат, но вниманието ми към цигарите всъщност бе привлечено, когато на седемгодишна възраст живеех на село при баба ми, която имаше две редовни реплики: „Божеее, Боже, вземи ма при тебе, да са куртулисам от тоа пусти живот!” и „Тя пущини цигари сти ги налапали, кат нахура ги ядети...”, всеки път, когато видеше майка ми или баща ми с цигара, докато, както години по-късно открих, и тя си попушваше тайно. Тогава не ми идваше на ума, че хората могат да приказват и на себе си, въпреки че аз самият непрекъснато разговарях на глас с въображаемите си приятели, и понеже обикновено с баба ми бяхме само двамата в стаята, си мислех, че говори на мен. На молитвите й към Бога да я „куртулиса” не знаех какво да отговоря и с благоговение поглеждах към опушената от кандилото икона на св. Никола, която висеше на влажната, мръснозелена стена. Всеки път обаче, когато споменеше цигарите, аз отговарях:
- Аз никога няма да пуша, бабо!
- Мба, - отвръщаше тя, - и ти зъ ги налапаш кът пурасниш... Чунки гулям килипир от тя пущини...
- Няма, - заинатявах се аз, - ще видиш, че аз никога няма да пуша!
Тя ме поглеждаше с циничния поглед на човек, видял достатъчно, за да знае, че големите приказки не тежат и не траят повече от сапунен мехур и се връщаше към другата си реплика:
- Божеее, Боже, вземи ма при Тебе, да са куртулисам от тоа пусти живот, Божеее...
Минаха години, вече бях тийнейджър и не живеех на село при баба, а баба живееше у нас в града. Не бях забравил какво съм се зарекъл и въпреки, че всичките ми приятели пушека и нерядко ме взимаха на подбив, че съм въздържател, аз държах на своето и дори не позволявах на майка ми и баща ми да влизат с цигара в моята стая.
С навлизането в пубертета, някак неусетно за мен, хормоните бяха започнали да ме блъскат и да препускат из тялото ми като стадо подплашени бизони. От няколко години вече бях открил метъл музиката, която по онова време беше забранена и преследвана като „упадъчна”, „хулиганска” и „порочна” – страхотно, нали: аз бях бунтар.
На седемнадесет години, о блажена юношеска наивност, имах изградена идентичност: Руто метъла – внимавай с мен, човече, щото съм опасен – и се изживявах като самостоятелна личност, пропускайки като незначителен факта, че живея в дома на родителите си, ям храната, която те осигуряват, и нося дрехите, които те ми купуват (но пък аз си ги избирам, нека ви). Бях си извоювал от тях първата си дълга коса, която се спускаше до под лопатките на гърба ми и която в кошмарите си трябваше да подстрижа, а денем носех с гордост и самочувствие, че ме прави хубав и различен в училище, а вечер ме обединяваше с останалите метъли от компанията ми. Накратко, бях щастлив.
Любими в училище ми бяха часовете по литература. Не толкова, защото се омайвам от анализите на литературни творби, въпреки че ми се удаваха, а по-скоро заради атмосферата на милиони шептящи книги, която лъхаше от стените, от портретите на видни автори, предимно родни, но имаше и чужди, от изподрасканите чинове, от катедрата на преподавателя, от черната дъска... Вероятно всичко това се случваше единствено в главата ми, докато за всички останали стаята си беше обикновена и скучна класна стая, в която едва изтрайваш безкрайните четиридесет и пет минути в очакване на звънеца да сигнализира, че е дошло време за пушене – в тоалетните ако е студено или в двора на учлището, ако времето е хубаво. С тази разлика, че аз не пушех.
Учителят по Литература, г-н Самаров, ценеше любовта ми към книгите и ненавиждаше външния ми вид: очуканите войнишки кубинки, впитите дънки, опърпаните, саморъчно щамповани метълски тениски, коженото яке с дънков елек, целият в нашивки, дългата ми коса... Често се случваше да дръпне силно косата ми, докато минаваше покрай моя чин и един ден не издържах, изправих се, хванах го за гушата и изсъсках в лицето му:
- Ако още веднъж докоснеш косата ми, ще те убия!
Той се стъписа и отстъпи. После се окопити и от благоразумно разстояние каза:
- Как си позволяваш да ми говориш така?! Излез на дъската! Ще те изпитам!
Аз се усмихнах, понеже точно по Литература да ме изпитат не беше нищо страшно за мен. Той обаче ме изненада:
- Кажи ми „Червените ескадрони” на изуст.
„Червените ескадрони” на Христо Смирненски е страхотно стихотворение, но точно в годините след падането на Комунизма, яростно отричахме всичко свързано с тази епоха.
В утрото на светла eра, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.
Кон изправя се, изцвили и отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.
И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.
Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна –
кратка схватка и наново ескадроните летят...
Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.
Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.
Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий – развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!
И когато сетний камък на обгьрнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете –
възцарете вечна обич, вечна правда на света.
- В главата ми няма място за комунистически глупости! – грубо отвърнах аз.
- Стихотворението е включено в учебния материал и ти си длъжен да го знаеш! – не по-малко грубо каза Самаров.
- Аз да не съм латерна, че да уча на изуст! Дай ми да му направя анализ и ще го направя, ама на изуст няма да плямпам.
Самаров седна зад бюрото си, завъртя ми една двойка в дневника и сякаш между другото добави:
- Ако не научиш всички стихотворения от христоматията, ще те оставя на поправителен. Дай си бележника да ти отразя бележката.
- Ще ти го дам на поправителния, - казах и след като си събрах нещата, напуснах часа.
Постепенно се изниза учебната година, като вече не обичах да влизам в часовете по Литература, където почти през час бях на дъската с една единствена задача – стихотворенията. В крайна сметка по този предмет имах повече двойки от оценките на целия клас, взети заедно. Първата поправителна сесия, доколкото си спомням, беше в средата на юли. Всичко премина гладко, предадох си анализа с обем дванадесет листа голям формат, изправих се пред катедрата за устния изпит, който, разбира се, беше стихотворенията, казах, че не ги знам и си излязох с тройка на писмения и двойка на устния – средноаритметично 2.50: „Довиждане, г-н Самаров, ще се видим на есен...”
За лятото отидох на село да помагам на дядо ми да пасе козите и да спечеля пари, за да си купя така мечтания Правец 8М. Дядо ми, лека му пръст, беше голям образ: два метра българин, 120 килограма, без грам тлъстина, казваше се Аспарух, ощастливяваше комшийките, пресушаваше бутилките в кръчмата и се биеше по селските мачове... Всички го обичаха с изключение на близките му. Научи ме да псувам както и докер не може, да се разправям с опърничави животни и да забивам нож в дърво.
Това бе най-щастливото лято в живота ми. Излизахме сутрин с козите, понякога на полето, понякога в планината, тичахме на воля, псувахме до насита и се търкаляхме в тревата с кучетата (това последното само аз го правех), а на обяд, когато жегата станеше непоносима, присядахме в сянката на някой от множеството параклиси, наклаждахме огън, печахме си сланина и хляб и похапвахме блажено с домати, разрязвани с джобно ножче, докато ги ядем. Боже, никога не съм обядвал нещо по-вкусно! После дядо ми се тръшваше по гръб, нахлупил шапка върху лицето си и се потапяше в съня с невинността на новородено. Аз изваждах книга от козарската си чантичка и се понасях в света на думите чак до късния следобед. За кратко прочетох всички книги, които си бях донесъл от града и един ден укорително някак и самотно остана да ме гледа непрочетена единствено христоматията по Литература.
Отмина лятото и се оказа, че парите, които бях спечелил, не стигат за Правец 8М. Бързо преживях разочарованието си и вместо компютър си купих касетофон, за голяма радост на баща ми, който детински ревнуваше вещите си от всеки, който се докоснеше до тях: - Имаш си вече твой, слушай си ненормалните метъли на него.
На септемврийската поправителна сесия бяхме десетина човека, от които приключих с писмената си работа пръв. И този път се разписах с дванадесет страници голям формат анализ и се изправих пред катедрата.
- Стихотворенията, - каза Самаров.
Не отвърнах нищо.
- Чакам. – изрече той лаконично.
Отново мълчание.
- Руене, продължи той, - осъзнаваш ли, че ако не ми кажеш стихотворенията, ще останеш да повтаряш класа?
- Да.
- Добре тогава, кажи ми поне едно стихотворение. Не знаеш ли поне едно стихотворение?
- Знам ги всичките, - отвърнах аз.
- Ами хайде де, кажи ми едно и да приключим с тая глупост.
- Няма!
Той ме изгледа продължително, повдигна рамене и поклати глава тъжно:
- В такъв случай съжалявам, но ти сам се спъваш.
Изгледах го накриво и си излязох.
Вечерта се бяхме събрали приятели около масите на „Белия Лебед”, наслаждавайки се с бира на последните есенни топли нощи. Тошо, приятелче от квартала с разкошна руса коса, която се спускаше чак до кръста му, сегиз-тогиз, къде на шега, къде на сериозно, подхвърляше към мен с усмивка:
- Ай запали бе, кво толкова щи стане?
На което неизменно отвръщах:
- Откажи се, не можеш да ме убедиш!
Вече бях обърнал към осем бири, когато дойде Рашъна. Той беше от по-големите (с една-две години, но на тази възраст това си е съществена разлика), половин руснак, пиеше водка като разпран и се биеше като червената армия, т.е. пич, на когото всяко метълче иска да подражава. Рашъна също беше на поправителния, но си е тръгнал доста след мен. Взе си бира, седна до нас, чукнахме се и ме попита:
- Знаеш ли к’во стана, след като излезна?
- К’во? – изсумтях аз и отпих от бирата си.
- Влезна една даскалка и видя листовете ти върху бюрото. „Ама ти вече имаш готови!” – вика тя на Самаров. „Я да видя какво са написали...” – И Самаров само погледна листовете ти и каза: „К’во ще го четеш – то т’ва е за двойка”.
В този миг нещо в мен се пречупи. Предварително си знаех, каква ще е оценката и психически се бях подготвил, че ще повтарям класа, но се бях потрудил да си напиша анализа. Нещо повече, бях го написал с удоволствие и копелето можеше поне да го прочете преди да реши да ми завърти двойката... Усетих как гневът набира мощ вътре в мен, готов да изригне като вулкан в следващия миг. Вдигнах бирата и я пресуших на един път, след което разбих бутилката в калдъръма под мен и погледнах към Тошо:
- Дай една цигара.
- Недей бе, брато, аз се бъзиках.
- Чу ли к’во ти казвам? Искам да пуша!
- Ами добре. Ти си знайш, - каза той и побутна кутията с „Житан” към мен.
Очаквах да се закашлям, но нищо такова не се случи. „Житан” вероятно са най-силните цигари, които могат да съществуват, дебели колкото показалеца ми, малко по-къси от другите цигари и без филтър. Вдишах първата глътка дим, гърлото ми се пресече, но аз го отпуснах с обилен гълток студена „Каменица”. Пушех мълчаливо и отпивах от бирата, обзет от мрачни мисли. Цигарата свърши и си взех втора.
Мрак.
Плуващи светлини пред очите ми и размазани силуети.
Дойдох на себе си и се огледах. Намирах се в един от крайните квартали на града, подпрял се на рамото на някакъв дърт пияница до едно дърво, от което се спуска примка от лика. Пияницата ме поглежда с разводнен поглед и с отблъскващия си дъх изломотва в лицето ми:
- Нъли си гулям мъш, ай заври си главата в т’ва бисило да тъ вида...
Приятелите ми отстрани се превиват от смях. Усещам спазъм в корема си и избълвам съдържанието на стомаха си върху сбръчканата, беззъба физиономия на пияницата.
тва беше много якооо
