Срещу течението на средното образование...

Повдигнах натежалата си, пулсираща глава и се огледах в сумрачната, изпълнена със застоял въздух и алкохолни изпарения стая. На дивана отсреща се беше проснал в цял ръст Митака, а до него като някакво миньонче се беше свила Елито. Върху фотьойлите в двата края на масата бяха изпозаспали по двама, по трима някакви пичове от Смолян, а Нинджата се беше свил на кълбо под масата, подпрял глава на нечия кубинка и сладко похъркваше.

„Купонът свърши, чашите са празни...”, затананиках си аз тихичко, понасяйки се върху вълните на тъгата, която се присъедини към тежкия махмурлук, с който се бях събудил. Всъщност чашите съвсем не бяха празни, както се пееше в песничката, която Цифула беше съчинил в един от редките си мигове на изтрезняване. Някои бяха прекатурени, в други плаваха фасове, но имаше една-две, които бяха наполовина пълни; или празни, в зависимост от гледната точка, и ме подканваха да прогоня махмурлука си със съдържанието им. Пресегнах се и опипах смачкания пакет цигари, като предварително очаквах да се окаже празен. Имах късмет обаче и се оказа, че са останали две цигари, които явно никому не бяха останали сили да изпуши. Поех първата глътка дим и отново погледнах към чашите. Мамка му, ако музиката свиреше, сигурно щях да надигна най-близката до мен. Завъртях се и натиснах копчето на касетофона. От тонколоните запищя солото на Painkiller на Judas Priest. Отново се пресегнах към масата и взех чашата. Народът наоколо започна да се размърдва. Време беше купонът да продължи. После ме връхлетя чувството за отговорност – днес имах матура, по дяволите... Часовникът на стената показваше седем и половина. Имах един час да си проясня мозъка и да си завлека задника до шибаното даскало, пък там вече к’вото сабя покаже.




Задавих се и се стреснах в съня си. Гробовната тишина наоколо се нарушаваше единствено от приглушеното скрибуцане на писалките и от прелистването сегиз-тогиз на лист хартия. В стаята имаше двадесетина момчета и момичета, всичките привели се напрегнато над чиновете, потънали съсредоточено в заниманието да пишат и да приключат колкото може по-скоро. Квесторката зад бюрото ме гледаше неодобрително, но не каза нищо. Погледнах към черната дъска:



Въздъхнах с облекчение – първата тема щеше да спаси положението.

- Колко е часът? – попитах квесторката.
- 11:30, - отвърна тя, - и няма да е лошо да започнеш да пишеш, преди да си проспал цялата матура.

Зад мен се чу хихикане. Обърнах се и всякакъв звук замря. Все още не мога да проумея защо толкова се плашеха от мен, при положение че за всичките четири години дори не бях посегнал на някого. Въщност не ми се беше налагало да се бия – достатъчно беше да се появя и всякакъв бабаитлък просто се стопяваше. Предполагам, че заради външния вид и затова, че бях метъл. За малък град като Асеновград компанията ни от над двайсет човека си представляваше силов фактор, още повече че бяхме страшно задружни и ако един от нас имаше проблеми, човекът който се явяваше проблем за един имаше проблем с всичките 20+. В дъното на стаята имаше още две квесторки, които впериха ястребови очи в мен в момента, в който се бях обърнал.

- Дайте малко листове и химикал, - казах неопределено към множеството зад мен.

Една от квесторките мина по чиновете и взе от всеки по един лист, после порови в дамската си чанта и ми подаде един химикал. Подпрях натежалата си глава върху левия си юмрук и започнах направо беловата – нямах време за чернова.



Може би най-сигурният начин да изгубиш вярата си в някоя институция е, когато те прецака. А ако си тийнейджър, директно я намразваш и тя става обект на бунтарската ти натура. След злополучната втора поправителна сесия трябваше да се разделя със стария си клас и невероятен курсов ръководител и да премина в нов, с който да повторя годината и евентуално да завърша средното си образование. Не си спомням дали умишлено или несъзнателно, аз започнах да правя всичко ако не точно против порядките, то поне по мой си собствен начин. Още от предишната учебна година с няколко момчета от стария ми курс, няколко от други курсове и няколко от други училища бяхме решили да си установим традиция: здраво напиване за откриване на учебната година. И този път решихме да си спазим традицията и докато траеше посрещането на първокурсниците, се събрахме десетина човека в училищното кафе и стартирахме с по четири-пет бири преди първия час. Сега може да ви се стори странно, че сме пили бира в училищното барче, но през деведесетте толкова много неща бяха нерегламентирани, че спокойно може да се каже, че живяхме в нещо като тиха анархия. В барчето се продаваше не само бира, а и твърд алкохол и цигари. Директорката на техникума след като няколко пъти безрезултатно беше помолила всички ученици да си хвърлят фасовете в кошчетата, а не в тоалетните казанчета, понеже се запушват, официално разреши пушенето в училищната столова. Какво да ви кажа – сладка работа...

Та обърнах по някоя друга бира с тайфата и се запътих да видя новия си клас; с десетина минути закъснение, разбира се. Доста се бях чудил, дали да не отида с бира, но в крайна сметка реших, че за първа среща ще е малко прекалено – стигаше им и фрапиращият ми външен вид. Влязох в кабинета, затворих вратата зад себе си, сложих си най-слънчевата усмивка и попитах с лека насмешка високата, слаба, възрастна жена с червена коса, която стоеше зад бюрото и която беше новата ми курсова ръководителка:

- Може ли да остана?

Госпожа... Нейкова (трябваше да погледна листчето си с програмата, за да се сетя как й беше името) ме попита с раздразнен, хапещ глас:

- А ти сигурен ли си, че си от този клас?

И двамата още в първия миг усетихме, че се харесваме, както се харесват кучето и котката. Предполагам и класът го усети.

- Няма грешка, Госпожо – г-н Самаров я уреди тази малка подробност. Можете да си погледнете дневника и ще видите, че някой ме е набутал там. – Като казах това, скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах доволно на касата на вратата. Нейкова ме попита за името, намери ме в дневника и каза:

- О, ти си ПОВТАРЯЧЪТ...! А ти сигурен ли си, че си достоен да бъдеш в този клас?

„На дъртата змия още са й остри зъбите” – помислих си аз. – Нека първо да видим, дали класът е достоен за мен, - отвърнах без усмивката да напуска лицето ми.

Нейкова ме изгледа продължително за няколко мига, сякаш се опитваше да ме изплаши с поглед и ми каза да си избера къде да седна. Огледах новите си съученици с надеждата да открия поне един, с когото да си паснем.

„Тия са пълна скръб, ебаси!” – казах си, „Че и турци има, да им еба майката... тука ще се водят битки...”.

Всъщност чак до битки не се стигна, понеже влязох в конфликт още след голямото междучасие и турчетата клекнаха по-бързо, отколкото бях очаквал. С тайфата стриктно си следвахме програмата от по две бири на междучасие и четири на голямото, така че за четвъртия час вече порядъчно си бях замаил куфялницата и влязох (което не е точната дума, понеже имахме физическо на двора) отново поне с пет минути закъснение. Класът вече се беше строил и Мангарака (от Мангараков) им подаваше разни глупави команди от сорта на „Равнис!”, „Мирно!”... Приближих се, тътрейки кубинките си по разчертания асфалт и се наслаждавах на прекрасния, слънчев есенен ден.

- Руене, ти защо не си в час? – попита Мангараков.

- Това е моят час, Господине, - отвърнах аз с усмивка, която сякаш се опитваше да засенчи слънцето. Две от турчетата, явно бабаитите на класа, започнаха подигравателно да повтарят: Руене, Руене, Руене... Пратих усмивката си по дяволите и пристъпих към строения клас, игнорирайки напълно даскала. Впих очи в двамата отворковци и започнах с нисък глас, подтискайки с усилие раздразнението си: - Правилно казвате, името ми е Руен! В този клас аз съм заекът, който няма да ви позволи да го храните с морковчета, ясен ли съм?! Някой нещо против?

Турчетата се спогледаха и по-едрият каза тихо:

- Няма проблеми, мъжки.

Кимнах към него и се обърнах към Мангараков:

- Извинявам се за тази сцена, но все някога трябваше да ги уточним тези неща. Съжалявам, че точно във вашия час трябваше...

- Влизай в строя и да не се повтаря, - отвърна той строго, но одобрението в гласа му се долавяше осезаемо.

Така започна, или по-скоро продължи, упоритото ми плуване срещу течението на средното образование. Разбира се, традиционното поливане на началото на учебната година продължи по график и завърши с обилно повръщане пред клюкарките, които сякаш бяха пуснали корени на пейките пред блока, в който живеех тогава. Дори сега чувам приглушеното им ахване и неодобрително цъкане с език, когато след първата вълна бълвоч ги поглеждам с усмивка и стичаща се по ъгълчетата на устата ми слюнка, след което отново се превивам и ги дарявам с мощно и звучно „БОАААА”... От очите ми текат сълзи, но това е от напъна, а всъщност така се кикотя, че се задавям и за трети път оплисквам стълбите на входа с бира, водка и стомашни сокове...

To Be Continued…

Колко изкара на матурата?!

Ще разбереш в продължението.

Кога ще бъде то?
Човек, моля те..пристрастена съм към творенията ти!!!!!

Мисля да е днес.
И благодаря.

Искаме още!
Пиши по-често.... а на РД-то направо може и да ни разказваш ^^

ааа баси невероятно е очаквам още !
думите ми са банални но просто е не знам няма описание невероятно е

Новият ми клас всъщност се оказа готин и, къде от страх, къде от това че се кефеха на бунтарската ми натура, ме приеха, въпреки острото ми нахлуване в малкия им училищен свят. С турчетата установихме отношения на уважение – в интерес на истината оказаха се пичове и дори на няколко пъти заедно разрешавахме конфликти. След случката в часа по физическо се държах изключително коректно и добронамерено към всички от класа и не след дълго започнаха да ме харесват и да застават на моя страна, когато ми прищракаше да покажа дяволския си нрав. Нямаше други метъли сред тях, но си паснахме с едно-две рапета, които преди това ненавиждаха метъли, както и аз презирах всеки, който не е метъл, но това промени възгледите ни – както техните, така и моите.

Единствено не можах да намеря общ език с Нейкова, предполагам защото бяхме от една порода с нея – всеки си знаеше своята правда и не отстъпваше и косъм пред другия, тъй че просто се търпяхме, докато един ден тя престъпи границата. Всичко започна от това, че не е съобразявах с никакви правила – закъснявах редовно за часовете, често дори изобщо не влизах и не ме беше еня, че на трийсет неизвинени гонят от училище – в най-лошия случай щях да повторя годината, нищо ново под слънцето. За сметка на това бях добър ученик – по предметите, които ме интересуваха, бях отличник, а по останалите гледах поне да нямам двойки и никога не се случи да ме хванат с ненаписано домашно. Другите даскали ме харесваха и някои дори добронамерено ме наричаха Д’Артанян, понеже заедно с дългата коса бях започнал да си оставям и небрежна брадичка. Всички ми казваха, че съм много умен, дори че не съм за този техникум, но пък пословичната ми своенравност и упоритост непрекъснато ми изиграват лоши шеги. По-късно научих, че конфликтът ми със Самаров бил разделил учителския лагер на две, като повечето от половината морално били на моя страна. С други думи нямаше учител, който да не ме познава, както и сред учениците. Зная, че звучи нескромно, но бях страшно популярен, при това не само в моето училище – не минаваше и ден без да ме срещнат с някого, който много искал да се запознае с мен... В училище и на улицата си бях изградил име и се радвах на симпатиите и уважението на околните, за разлика от къщи, където вторият ми баща не преставаше да ми повтаря, че съм боклук, че от мене нищо не става и че само тъпча земята. Съвсем естествено е да предположите, че почти не се прибирах у дома и че го правех само когато него го нямаше или вече си беше легнал.

Но да се върнем към Нейкова. В началото на втория срок вече бях направил двайсет и девет неизвинени и една трета и висях на две закъснения. Класната пожела да говори с родителите ми и затова един понеделник доведох в училище майка ми. Разговорът започна по темата и всичко вървеше мирно и тихо, дори обещах да не закъснявам до края на учебната година, докато те не каза:

- Бих искала да поговорим и по един друг въпрос относно сина Ви.

- Слушам Ви, - отвърна майка ми.

- Става дума за външния му вид, - продължи Нейкова. - Знам, че времената са трудни и парите на никого не стигат, но чак толкова ако не можете да купите сносни дрехи на Руен, можем от класа да съберем пари и да ви помогнем.

Лицето на майка ми се покри с червенина и женицата буквално се стопи пред очите ми от срам и желание да потъне в земята. И при мен имаше червенина, но тя се появи като пелена пред очите ми. Усетих как коремът ми се сви, а устата ми пресъхна от конската доза адреналин, който гневът впръска във вените ми. Усещах дори как тупти вената на челото ми, а от свитите ми юмруци потта само дето не започна да капе по пода. Времето спря, или по-скоро се разтегли и аз започнах да виждам всичко с невероятна яснота – плувналите в сълзи очи на майка ми, треперещата й брадичка, златното разпятие върху сбръчканите гърди в деколтето на Нейкова, потрепващата, увиснала кожа под брадата й... Във въображението си като на забавен кадър виждах как сграбчвам подлата, мазна змия за противната, суха шия и започвам методично да размазвам главата й в радиаторите на парното...

- Руене, спри...! – долетя сякаш от другия край на коридора гласа на майка ми и се осъзнах, доближил лице на сантиметри от лицето на класната.

- Долна, мръсна, подла... – задъхах се и заплаках от неспособността да намеря достатъчно обидно съществително, с което да оприлича отвратителното същество пред себе си.

Нейкова беше пребледняла, а устните й представляваха тънка, бяла нишка под сбръчканите й скули.

- Успокой се, - дръпна ме майка ми за ръката.

Бавно, много бавно, разтворих юмруците си и направих крачка назад. Нейкова въздъхна с облекчение и сложи ръка на гърдите си. Майка ми повторно ме дръпна за ръката и заедно се запътихме към края на коридора.

To be continued…

Аааааааааааааааааааааа
Ко иска тая бе? Freedom of expression!

Братле ти си живият пример за оважаван умен невероятен човек по наименованието Метъл
за мене ти си гордоста на българските метали и на драго сърце заявявам пред всички че със сълзи на очите се гордея със себе си че те познавам това е най-големият ми успех до сега,да се запознаем.Отностно историята за оважението изразих мнение иначе е тежка историята.. и на мене са ми го казвали пред майка ми знам какво е горе долу чуството само че аз дори нямах време да погледна само я напсувах блъснах и си заминах.Страхотно и я написал очаквам следващото

Пресъздаваш чувствата невероятно,Ру.
И накрая,всичките детайли в образа на Нейкова,
са толкова добре представени,че няма как да не
ти стане противна и неприятна.

човек аз направо почуствах гнева си като го прочетох изтръпнах и почнах да се нервя толкова добре е написано че просто мога да осетя тоаа което се е случило
точно изтръпнах ядосах се корема ми се сви но това е защото съм гладен
перфектно е описано

Благодаря ви.
Докато пишех последното, сякаш отново преживях обидата. Още са ми потни дланите и ръцете ми леко потреперват.

Геш, братле, тебе си те обичкам. Ти си го знаеш де. (мечка)

Ади_Психаря написа:

Мале Ру
освен на таланта ти се възхищанам и на това, че си устоял и не си спукал онази вещица от бой, аз едва ли бих се сдържала.
И пак, браво...невероятно живо си пресъздаваш емоциите.

Благодаря ви, че четете биографичните ми бележки, благодаря ви, че коментирате... за много от събитията вината е отчасти и моя, но така съм постъпил просто. Не пиша тези неща, за да получа съчувствие или одобрение на постъпките си - просто това е начин да ме опознаете по-добре (както и аз себе си, понеже пишейки тези истории, аз си правя нещо като равносметка).

Всичко, което описвам тук, е емоционално където му е мястото - в миналото; не мразя вече нито Нейкова, нито Самаров, но понеже описвам онези моменти, описвам и чувствата си към тези личности в онова време. Сега съм в мир със себе си и света.
Мир и вам!

Цитат :

Всичко, което описвам тук, е емоционално където му е мястото

Знам.И това трябва да е още по-трудно-да описваш емоции, които отдавна са отминали; аз самата, когато гневът ми изстине не мога да се сетя точно как съм се чувствала.А докато още го чувствам ми е много по-лесно да го опиша.

Ру...хванах да чета една книга, но твоята история ми е много по-увлекателна. Моля те, продължавай да пишеш. Искаме още...пък и ми е адски любопитно колко имаш на матурата.

Утре ще гледам да вкарам поне още две случки... що се отнася колко изкарах на матурата, ще ви мъча докато търпението ви не хване пришки...

Ето ти нещо beforehand: репликата на втория ми баща, като се прибрах от матурата:

Влязох колкото може по-тихо, както всеки път когато баща ми си беше в къщи. Той ме погледна навъсено (мамка му, не помня кога за последно се усмихна този човек) и започна поредната си тирада:

- Ааа, сети съ чи имъш къща... какво, пак огладня или ти съ присра? Нищу ни става ут теби, боклук... Сигурно и нъ мътуръта ни утиди... саму мачкаш зимятъ... ти си мъшина зъ лайна... и таа куса да я мащаш, чи кулегите мъ бъзикът...

Сериозно, нямах търпение да се прибера от работа, за да чета....

Адски яко е..и е приятно за четене,чакам продължението!

Възхитен съм ама не и много учуден Все пак си Ру

Геш разбираме, че Уважаваш Ру ама постарай се поне да се научиш как се пише тази дума
Уважение му е майката Уважение на родния ни език

Няма пък....аз ще настоявам!

Руто написа:

що се отнася колко изкарах на матурата, ще ви мъча докато търпението ви не хване пришки...

А тва кога ше е ?!