First topic message reminder :Повдигнах натежалата си, пулсираща глава и се огледах в сумрачната, изпълнена със застоял въздух и алкохолни изпарения стая. На дивана отсреща се беше проснал в цял ръст Митака, а до него като някакво миньонче се беше свила Елито. Върху фотьойлите в двата края на масата бяха изпозаспали по двама, по трима някакви пичове от Смолян, а Нинджата се беше свил на кълбо под масата, подпрял глава на нечия кубинка и сладко похъркваше.
„Купонът свърши, чашите са празни...”, затананиках си аз тихичко, понасяйки се върху вълните на тъгата, която се присъедини към тежкия махмурлук, с който се бях събудил. Всъщност чашите съвсем не бяха празни, както се пееше в песничката, която Цифула беше съчинил в един от редките си мигове на изтрезняване. Някои бяха прекатурени, в други плаваха фасове, но имаше една-две, които бяха наполовина пълни; или празни, в зависимост от гледната точка, и ме подканваха да прогоня махмурлука си със съдържанието им. Пресегнах се и опипах смачкания пакет цигари, като предварително очаквах да се окаже празен. Имах късмет обаче и се оказа, че са останали две цигари, които явно никому не бяха останали сили да изпуши. Поех първата глътка дим и отново погледнах към чашите. Мамка му, ако музиката свиреше, сигурно щях да надигна най-близката до мен. Завъртях се и натиснах копчето на касетофона. От тонколоните запищя солото на Painkiller на Judas Priest. Отново се пресегнах към масата и взех чашата. Народът наоколо започна да се размърдва. Време беше купонът да продължи. После ме връхлетя чувството за отговорност – днес имах матура, по дяволите... Часовникът на стената показваше седем и половина. Имах един час да си проясня мозъка и да си завлека задника до шибаното даскало, пък там вече к’вото сабя покаже.
* * *
Задавих се и се стреснах в съня си. Гробовната тишина наоколо се нарушаваше единствено от приглушеното скрибуцане на писалките и от прелистването сегиз-тогиз на лист хартия. В стаята имаше двадесетина момчета и момичета, всичките привели се напрегнато над чиновете, потънали съсредоточено в заниманието да пишат и да приключат колкото може по-скоро. Квесторката зад бюрото ме гледаше неодобрително, но не каза нищо. Погледнах към черната дъска:
„21.06.95
Зрелостен изпит по български език и литература.
Начало: 08:30
Край: 13:30
Тема по избор:
1. Мотивът за патриотичната саможертва в "Епопея на забравените" от Ив. Вазов.
2. Вечният свят на патриархалната нравственост в поемата "Ралица" от Пенчо Славейков.
3. Разказите на Й. Йовков и темата за националните добродетели на българина.
Въздъхнах с облекчение – първата тема щеше да спаси положението.
- Колко е часът? – попитах квесторката.
- 11:30, - отвърна тя, - и няма да е лошо да започнеш да пишеш, преди да си проспал цялата матура.
Зад мен се чу хихикане. Обърнах се и всякакъв звук замря. Все още не мога да проумея защо толкова се плашеха от мен, при положение че за всичките четири години дори не бях посегнал на някого. Въщност не ми се беше налагало да се бия – достатъчно беше да се появя и всякакъв бабаитлък просто се стопяваше. Предполагам, че заради външния вид и затова, че бях метъл. За малък град като Асеновград компанията ни от над двайсет човека си представляваше силов фактор, още повече че бяхме страшно задружни и ако един от нас имаше проблеми, човекът който се явяваше проблем за един имаше проблем с всичките 20+. В дъното на стаята имаше още две квесторки, които впериха ястребови очи в мен в момента, в който се бях обърнал.
- Дайте малко листове и химикал, - казах неопределено към множеството зад мен.
Една от квесторките мина по чиновете и взе от всеки по един лист, после порови в дамската си чанта и ми подаде един химикал. Подпрях натежалата си глава върху левия си юмрук и започнах направо беловата – нямах време за чернова.
* * *
Може би най-сигурният начин да изгубиш вярата си в някоя институция е, когато те прецака. А ако си тийнейджър, директно я намразваш и тя става обект на бунтарската ти натура. След злополучната втора поправителна сесия трябваше да се разделя със стария си клас и невероятен курсов ръководител и да премина в нов, с който да повторя годината и евентуално да завърша средното си образование. Не си спомням дали умишлено или несъзнателно, аз започнах да правя всичко ако не точно против порядките, то поне по мой си собствен начин. Още от предишната учебна година с няколко момчета от стария ми курс, няколко от други курсове и няколко от други училища бяхме решили да си установим традиция: здраво напиване за откриване на учебната година. И този път решихме да си спазим традицията и докато траеше посрещането на първокурсниците, се събрахме десетина човека в училищното кафе и стартирахме с по четири-пет бири преди първия час. Сега може да ви се стори странно, че сме пили бира в училищното барче, но през деведесетте толкова много неща бяха нерегламентирани, че спокойно може да се каже, че живяхме в нещо като тиха анархия. В барчето се продаваше не само бира, а и твърд алкохол и цигари. Директорката на техникума след като няколко пъти безрезултатно беше помолила всички ученици да си хвърлят фасовете в кошчетата, а не в тоалетните казанчета, понеже се запушват, официално разреши пушенето в училищната столова. Какво да ви кажа – сладка работа...
Та обърнах по някоя друга бира с тайфата и се запътих да видя новия си клас; с десетина минути закъснение, разбира се. Доста се бях чудил, дали да не отида с бира, но в крайна сметка реших, че за първа среща ще е малко прекалено – стигаше им и фрапиращият ми външен вид. Влязох в кабинета, затворих вратата зад себе си, сложих си най-слънчевата усмивка и попитах с лека насмешка високата, слаба, възрастна жена с червена коса, която стоеше зад бюрото и която беше новата ми курсова ръководителка:
- Може ли да остана?
Госпожа... Нейкова (трябваше да погледна листчето си с програмата, за да се сетя как й беше името) ме попита с раздразнен, хапещ глас:
- А ти сигурен ли си, че си от този клас?
И двамата още в първия миг усетихме, че се харесваме, както се харесват кучето и котката. Предполагам и класът го усети.
- Няма грешка, Госпожо – г-н Самаров я уреди тази малка подробност. Можете да си погледнете дневника и ще видите, че някой ме е набутал там. – Като казах това, скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах доволно на касата на вратата. Нейкова ме попита за името, намери ме в дневника и каза:
- О, ти си ПОВТАРЯЧЪТ...! А ти сигурен ли си, че си достоен да бъдеш в този клас?
„На дъртата змия още са й остри зъбите” – помислих си аз. – Нека първо да видим, дали класът е достоен за мен, - отвърнах без усмивката да напуска лицето ми.
Нейкова ме изгледа продължително за няколко мига, сякаш се опитваше да ме изплаши с поглед и ми каза да си избера къде да седна. Огледах новите си съученици с надеждата да открия поне един, с когото да си паснем.
„Тия са пълна скръб, ебаси!” – казах си, „Че и турци има, да им еба майката... тука ще се водят битки...”.
Всъщност чак до битки не се стигна, понеже влязох в конфликт още след голямото междучасие и турчетата клекнаха по-бързо, отколкото бях очаквал. С тайфата стриктно си следвахме програмата от по две бири на междучасие и четири на голямото, така че за четвъртия час вече порядъчно си бях замаил куфялницата и влязох (което не е точната дума, понеже имахме физическо на двора) отново поне с пет минути закъснение. Класът вече се беше строил и Мангарака (от Мангараков) им подаваше разни глупави команди от сорта на „Равнис!”, „Мирно!”... Приближих се, тътрейки кубинките си по разчертания асфалт и се наслаждавах на прекрасния, слънчев есенен ден.
- Руене, ти защо не си в час? – попита Мангараков.
- Това е моят час, Господине, - отвърнах аз с усмивка, която сякаш се опитваше да засенчи слънцето. Две от турчетата, явно бабаитите на класа, започнаха подигравателно да повтарят: Руене, Руене, Руене... Пратих усмивката си по дяволите и пристъпих към строения клас, игнорирайки напълно даскала. Впих очи в двамата отворковци и започнах с нисък глас, подтискайки с усилие раздразнението си: - Правилно казвате, името ми е Руен! В този клас аз съм заекът, който няма да ви позволи да го храните с морковчета, ясен ли съм?! Някой нещо против?
Турчетата се спогледаха и по-едрият каза тихо:
- Няма проблеми, мъжки.
Кимнах към него и се обърнах към Мангараков:
- Извинявам се за тази сцена, но все някога трябваше да ги уточним тези неща. Съжалявам, че точно във вашия час трябваше...
- Влизай в строя и да не се повтаря, - отвърна той строго, но одобрението в гласа му се долавяше осезаемо.
Така започна, или по-скоро продължи, упоритото ми плуване срещу течението на средното образование. Разбира се, традиционното поливане на началото на учебната година продължи по график и завърши с обилно повръщане пред клюкарките, които сякаш бяха пуснали корени на пейките пред блока, в който живеех тогава. Дори сега чувам приглушеното им ахване и неодобрително цъкане с език, когато след първата вълна бълвоч ги поглеждам с усмивка и стичаща се по ъгълчетата на устата ми слюнка, след което отново се превивам и ги дарявам с мощно и звучно „БОАААА”... От очите ми текат сълзи, но това е от напъна, а всъщност така се кикотя, че се задавям и за трети път оплисквам стълбите на входа с бира, водка и стомашни сокове...
To Be Continued…
