Двойствено лице

Въведение в живота не едно момиче

Аз съм Емили – 16-годишно обикновенно момиче, живея във Варна, България. Знам, името ми няма нищо общо с българските имена, но това е било решение на родителите ми. Ако можех щях да го сменя, но поне имам възможността да се представям на хората като „Плевел“. Уча в ПГИ „Д-р Иван Богоров“, спокойно, нормално е да не знаеш къде се намира. Забутано е в „Младост“, между хиляди блокове и ти трябва карта за да го намериш.
Като едно добро момиче ще се опитам да се опиша (макар че трябва да оставя това на теб). Не много висока – 1.70, сравнително слаба -58 килограма, черна коса и зеленикави очи. Характер – непредсказуем. Обичам да изненадвам хората, най-вече в гръб. Татко почина, когато бях на 6, беше говедо, единствения човек, заслужил смъртта си. Любовта му към високите скорости го уби, както и още 7 човека. Копелето пребиваше всеки ден мен и майка ми. Грубо, но се радвам, че умря. Сега живеем на една мизерна заплата на майка ми, която основно отива за алкохол. А аз си препечелвам някой друг лев от кражби и проституция. Сега, недей да ме виниш, имам трудности с парите, а това е единствената възможност за бунтарка без образование. Приятели нямам много, да не кажа хич. Има само едно момиче, с което се разбирам. В училище всички ме мразят, не знам защо не могат да ме понасят, но не държа да съм приятелка с тях. Директорката също не ме харесва. Ако не бяха високите ми оценки и спечелините конкурси, щях да съм изгонена поради наличието на лошо поведение и често срещан побой.
Никога не съм искала животът ми да бъде легло от рози – те имат тръни. Винаги съм предпочитала момините сълзи – нежни, красиви, носещи в себе си капчиците тъга – описват ме до някъде. Предполагам към описанието си трябва да включа любими и омразни неща? Да видим...обичам музиката – да, знам банално, но какво да правя. Падам си по тежката музика. Все пак не е музика ако няма китари, барабани и груби вокалисти. Обичам да рисувам и пиша. Олеква ми, когато описвам болката си около героите ми. След няколко вида антидепресанти, осъзнах, че едиснтвеното нещо, което ме успокоява е спортът, но не кой да е, а плуването. Аз най-обикновенно момиче се сливам с водата. Вода, която избива хиляди хора годишно, вода, която е милиарди пъти по-силна от мен, но все пак ме приветства.
Мразя хората. Не мога да ги понасям. Единственото чувство, което усещам, когато ги видя е погнуса. Еднственото желание, което блика в мен, когато ги видя е да убия някоя от тези жалки твари. Защо говоря за тях така, сякаш не съм човек? Ами, може да съм пропуснала една дреболийка от живота си в скромното ми описание.


Следва продължение....

невероятно...

Определено си е интригуващо, очакваме продължението

кууууууул

Беше скучна вечер. Началото на пролетта,все още студено. Бях с дебелото си яке и чаках пред входа поредния клиент, докато майка ми се напиваше отново. Една напълно скучна нощ. Сигурно ще кажа „скучна” още много пъти. Бях потънала в мислите си, тези обичайните – какво щеше да е ако татко не беше задник, какво щеше да е ако единствената любов на мама не беше алкохола, какво щеше да е ако се интересувах от лакове, гримове и момчета, а не от работата ми, заради която всички ме съдят, побойща и груби думи. Направи ми впечатление луната. За първи път от 16 години тя изглеждаше толкова ...толкова ярка. Усетих как нещо прибягва иззад гърба ми, но когато се обърнах там нямаше нищо. Вятърът пак си играеше с мен.
Черен мерцедес – тези най-много ги мразех. Както очаквах шофьорът му не беше кой знае какво. Мутра, около 30 годишен, мускулите му заемаха и двете седалки, но бяха само релефни, от вътре едва ли имаше някой. В тъмната кола, през черните очила си личеше, че този човек не е от най-умните, а и речникът му не беше от най-пъстрите.

- Миличко, ти ли си ми забавлението днеска?
- Ами...да.
- Не си ли мноо малка, е?
- На 19 съм.
- Аааа..ми добре тогаа.

Очаквах да ме заведе в мутренското си апартаментче, но той излезе извън града и спря . В началото на магистралата, в средата на нищото той просто спря и с неговия груб глас ми каза или по-точно заповяда да се преместя на задната седалка. Като покорна работничка се преместих и зачаках.
Започна се. Целувките, обарванията – както винаги ме беше гнус, но не можех да кажа нищо. След около пет минути стана нещо, нещо странно. Той ме удари. Просто ми зашлеви един шамар. Реших, че просто се е възбудил адски много и е било моментно, но след третия го отблъснах.


- Какво има миличка? Не ти ли харесва да те удрят?
- Махни се от мен...
- Ти, малка мръснице! Знам, че не си на 19.
- Какво искаш, по дяволите?
- Курва! Харесва ти да те удрят, признай си. Харесва ти да ти причиняват болка.
- Копеле, махни се от мен!
- Млъкни! – последва още един удар. По-силен от останалите
- Спри. Боли ме! Махам се от тук.

С много болки и усилие се измъкнах от колата. Очаквах да се качи на предната седалка и да отпраши към града, но той излезе и продължи да ме бие.


- Какво искаш от мен, говедо такова? Просто си тръгвай!
- Платил съм за теб, мога да си правя каквото искам.
- Платил си за секс, идиот такъв, не за да ме пребиеш...
- Ти си курва, мога да правя с теб каквото си пожелая.

Няма да крия, треперех от страх. Не знаех къде се намирам. Мислех си, колко много искам да се прибера вкъщи и да си мисля, че този идиот не съществува.
Докато се криех зад колата чух тежките му стъпки. Не чувах нищо, не усещах нищо...само той как шепнеше „Ще те убия, кучко”. Нещо в мен потрепери .Не знаех какво ще се случи.
Усетих вятъра да бяга зад мен отново.
Сякаш се събудих. Вече не чувах тежките стъпки на онова копеле. Седях зад колата около 5 минути, треперейки и събирайки сили да изляза. Първото нещо, което видях беше мрака. Студения мрак, който ме обгръщаше и стискаше силно. На третата крачка, видях това, което не очаквах. Той, копелето, което ме беше пребил, лежеше мъртъв пред колата. Животинските ми инстинкти ми казваха да пищя, но вместо това се приближих до него и го разгледах. Беше се излегнал в кръвтта си, кожата му беше разкъсана, а едното му око липсваше. Устата му беше леко притворена, а последните му капки кръв се стичаха по нея. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата....тя просто липсваше също. Кое ли животно би му причинило това? Погледнах се – бях цялата олята в кръв, дрехите ми бяха разкъсани, станали на парцали, а по пръстите си имах рани. Какво се беше случило? Бях като в сън и не обръщах внимание на това.
След още два огледа на трупа лежащ до мен, реших, че е време да се прибирам. Вървях си и си мислех, че луната е наистина ярка тази нощ. Беше ли възможно да не ме интересува, че един от клиентите ми беше мъртъв? Или да бъдем точни – убит. Вероятността някой да съобщи в полицията беше около 99%, просто оставих един процент вероятност на това, тези които го открият също да бъдат изподрани от животни.
Докато си вървях по улицата, един черен джип спря до мен. Реших, че ще е поредния кретен, който иска да ме пребие, но сгреших. Прозореца се отвори и там седеше момче. Момче на около 20 години, косата му беше черна и дълга до раменете, очите му също бяха черни, усещах как щях да се изгубя в тях, как щях да потъна в това катранено блато. По широката му челюст се спускаше гъста, но добре оформена брада. Чертите му бяха груби, на пръв поглед би те уплашил, но се чувствах толкова сигурна до него. Гледахме се половин минута в очите, той не казваше нищо и аз не казвах. Давеща се в очите му, едвам забелязах леката усмивка, която той ми подари.
Уверена в себе си,се качих на предната седалка, просто исках да съм по-близо до него. Направи обратен завой и потеглихме. Минахме през джипа или по-точно през мястото, където седеше джипа. Сякаш се беше изпарил.

- Аз съм Плевел – казах уплашено
- Знам.
- От къде?
- Ще ти обясня после. Чака ни дълъг път. По-добре поспи.

Сякаш бях в колата на мама, карай, че тя нямаше кола. Чувтсвах се сигурна.Не усетих кога времето мина и бях заспала.



Следва продължение....

още,още,още,още

Абе Аня....няма ме известно време в нас и ти идва музата пак. Давай нататък. Не ни дръж в напрежение

Съжалявам за дабълпоста, но....



ОЩЕ!!! ОЩЕ!!! ОЩЕ!!!

Шахматна дъска, кон, пешка, офицер, топ, цар, ЦАРИЦА! Дървета, мъгла, заобиколена съм, къде се намирам. Чувам само гарвани, само гарвани, следят ме и това детенце, кое е? Къде съм? Ааааааааааа...


- Събуди се!

Всичко беше сън, а даже и кошмар. Намирах се ...къде се намирах? Бяла скучна стая, два на два метра, едно легло и аз върху него. Това със сигурност не беше моята стая!

- Къде съм?
- В твоя нов дом.
- Ти пък коя си?
- Не ми говори така, момиченце! С времето ще научиш коя съм аз. Сега ставай, трябва да те разведа наоколо.

Тя ме плашеше. Беше висока, може би заради токовете, елегантно облечена и със стегнат кок. Очилата й придаваха още по-сериозен вид, а не знам защо държеше показалка – дълга и остра показалка.

- Стига си ме гледала така! Ставай и идвай с мен, нямам цял ден на разположение.- разкрещя ми се тя- Ох, тези новите ги мразя. Нямат чувство за дисциплина и уважение!
- Да, Госпожо!

Не знам с кое се съгласих, но след по-малко от минута бях готова, ако може така да се каже. Имаше някакви дрехи оставени на леглото и реших, че са мои, обувките седяха точно в ъгъла на стаята. Започнах да търся четка, за да си среша косата, но тя пак ми се развика, за това останах рошава. Излязохме от стаята и ...бял коридор? Може би щях да бъда очудена, ако не беше и бялата стая. Всичко беше бяло, дори вратите. Имаше нещо зловещо в пода, но не можех да се сетя какво.

- Извинете, Госпожо, може ли да ви попитам нещо?
- Стига да е кратко, точно и ясно – да.
- Къде се намирам?
- Моля?! Как така? Той не ти е обяснил?
- Кой? Не, никой нищо не ми е обяснявал...
- КАКВО?!?! Това момче иска да си изгуби работата. Как така не ти е обяснил? Защо по дяво...извинявай за недоразумението. Ти се намираш в МНООЧПНККФ ...
- МНО-къде?
- Посмей да ме прекъснеш още един път и отиваш при Цербера! МНООЧПНККФ е съкратено от Място за Настаняване, Опазване и Обучение на Чудесата на Природата На Кратко Казано Феномени, да, знам, че името е глупаво, но когато АЗ стана президент ще бъде съвсем различно. Тук ние предпазваме такива като теб
- Ъъъ...
- Ти не знаеш какво си, нали?
- С ваше позволение, не, Госпожо.
- Глупаво момче и това не ти е казал. Добре, ще се опитам да ти го обясня по лесния начин. Ти си различна. Ти можеш неща, за които децата само си мечтаят.
- Какво мога?
- Не знаем все още, но и това ще се случи до седмица-две. В МНООЧПНККФ работят най-големите специалисти от цял свят. Сега ще видиш стаите ни за изследвания, обучения и експерименти. Ние те следим от както беше малка, от преди даже да те дадат за осиновяване...
- Моля?!?!
- И това не знаеш – през сълзи видях как си маха очилата и започва да си търка очите – Добре, нека започна от начало – Какво знаеш за себе си, момиче?
- Аз, аз, аз..аз съм обикновенно момиче, което всички отхвърлят, пуша, пия и си продавам тялото, а в момента искам да видя само Ели!
- Кой?
- Ели, най-добрата ми приятелка. Къде е?
- А, Елисавета?
- Да, тя тук ли е? Ние сме заедно навсякъде!
- Всъщност, да, тук е. Тя имаше малки тайни от теб, но ние така й наредихме. Отиди в стаята си, аз сега ще я извикам.

Вървях по коридора, дългия бял коридор и се чудех къде съм попаднала. Навсякъде имаше врати,а на тях бяха сложени табели – „Невидимост – как да използваме това по предназначение”, „Летене – как да не се блъснем в самолет”, „Силата – как да я контролираме” , Сменете си формата, когато пожелаете” – моля?! Къде съм? Какво е това? Сила, летене, невидимост? Те ме мислят за луда, да, в психиатрия съм, няма друго логично обяснение на всичко. На пода имаше плочки, черно-бели. Редуваха се твърде бързо – черно-бяло-черно-бяло-черно-бяло – бяха като шахматна дъска.Шахматната дъска от съня ми! Някой ме следеше. Това беше или параноя или шество чувство, не бях свикнала да ги различавам, но мисля, че беше шесто чувство. Някой седеше зад мен, усещах дъха му във врата си. Съвсем бавно се обърнах и... о, Господи!


Следва продължение....

- Добре ли си?

Отворих очи и там седеше...тя! Беше синя, но не мъртвешки синя, а просто синя! Косата и стигаше до кръста и беше черна, можех да потъна в нея, очите й бяха червени, но, о, Господи, какво беше тя?

- Какво си ти?
- Аз съм Ели.
- Не, Ели не е такава! Ели е нормална!!!
- Плевел, успокой се.
- От къде ми знаеш прякора?
- Пак – аз съм Ели!
- НЕ СИ ЕЛИ! Спри да се представяш за нея. Ти си синя! Тя не е , тя е обикновенна. – отдръпнах се от нея и се облегнах на стената- махни се от мен или ще започна да крещя!
- Добре, добре, успокой се! Сега ще ти покажа

Тя затвори очи. Не минаха и секунди, когато кожата й започна да избледнява, косата й се накъдри, стана червена, а щом отвори очи – те бяха зелени. Да, това беше Ели, тя беше! Веднага я прегърнах и започнах да плача

- Ели, какво са ти направили?
- Нищо, аз съм си такава.
- Каква такава?
- Синя? – двете избухнахме в истеричен смях – да кажем, че мога да контролирам водата и всичко свързващо се с нея. Синята кожа е като бонус към дарбата ми.
- Защо не ми каза?
- Ами, Тя, каза да не ти казвам, защото скоро си щяла да дойдеш.
- А коя е Тя?
- Какво става тук момичета?

Точно до мен седеше високият й ток. Пак не й разбрах името, но показалката ми напомняше да не я питам.

- Госпожо – поклони се Ели – Плевел, малко се уплаши от истинската ми същност, но ще свикне.
- Хах, тя ако се плаши от теб, какво ли ще е като види останалите?

Останали? Да, тук имаше и други, но това не ме притесни толкова, колкото това, че Госпожата се засмя. Не мислех, че е способна на това действие.

- Елисавета, явно младата дама се чувства добре в компанията ти. Разведи я наоколо!
- Добре, Госпожо – псоледва още един поклон.
- Къде да ме развеждаааш...Господи, къде изчезна тя? – Онази изискана дама беше изчезнала, сякаш никога не бе съществувала. Как, кога ...
- Госпожата ли? Тя умее всичко, най-вероятно или се е телепортирала или е станала невидима и сега ни подслушва.
- Не те ли е страх да говориш така за нея, след като може да е тук?
- А, не. Щом не я виждам, мога да говоря каквото си поискам – това е едно от правилата.
- Правила?
- Да, знам, че мразиш тази дума. Спокойно, после ще говорим за тях. Сега стани и да ти покажа основните неща.
- Добре...

Изправих се бавно и се огледах за пореден път. Ели ме хвана за ръката и ме поведе из коридора. Стигнахме до една врата с надпис „Невидимост – как да използваме това по предназначение”. Ели леко притвори врата и, да, знам ,че го казвам за пореден път, но, о, Господи! Вътре беше пълно с деца на моята възраст, че и по-малки, но те...те постоянно се появяваха и изчезваха.

- Ъъъ, те, те, те...Ели, те изчезват!
- Хахаха, забавна си.

Тя затвори врата и продължихме напред. Отвори друга врата, но не успях да видя надписа. В стаята нямаше никой.

- И тук ли са невидими?
- Не. Погледни нагоре.

Нагоре имаше хора. Да, летящи хора, явно това беше стаята за „летене”.
Минахме през целия коридор, над 100 стаи, всяка с различно предназначение. Само една пропуснахме...

- Какво има там?
- Не знам.
- Как така?
- Там се отива за наказания. Казват, че вътре е триглавия Цербер.
- Хахаха, да бе, Цербер.
- Плевел, ти видя летящи хора.
- Та, какво за Цербер?
- Вътре е той и наказанието ти е да оцелееш 24 часа вътре без оръжие.
- Това е невъзможно!
- За хората, но за някои от нас е лесно. Лично аз имам план ако вляза вътре, да се превърна в пара.
- И това ли можеш?
- Всичко свързано с вода.
- Искам да разбера аз какво мога!
- Ами, тогава да те заведа до лабораторията? По принцип ти правят проучване, когато сама поискаш, никога насилствено.
- Искам!

И както вървяхме през коридора го видях. Момчето от колата, беше още по-красив.

- Ти! – провикнах се аз към него
- Аз?
- Госпожата щеше да ме изяде с думи, защото ти не ми беше обяснил....
- Аа, това ли? Е, сега вече знаеш нещата нали?
- Да, но това е било твоя задача!
- Кой каза?
- Госпожата!
- Та ти дори не й знаеш името, защо говориш за нея? А и –наведе се към мен и сложи показалец на устните ми – тя е тук.
- Моля? Къде? Не, сега ще ме изгони, нямам къде да отида. Ели, защо...
- Оф, Борисе, само я стряскаш! Пелвел, какво ти казах за правилата?
- Ако не я виждам, значи не е тук?
- Точно така! Борисе, веднага се махай от тука и спри да я закачаш.
- Добре, добре, просто новаците са забавни. Спокойно, Ели, и ти беше забавна преди години.

Той се запъти към другия край на коридора с танцувална стъпка. Как можеше да е толкова щастлив?

- Кой е този идиот? – попитах Ели
- Това е Борис. Той отговаря за новите и това не му се отдава добре.
- А има ли...
- Способности? Разбира се. Може да си сменя формата, да бъде невидим, да ти чува мислите ако поиска. Може почти всичко.
- Как така?
- Повечето се насочват към определена възможност, която усъвършенстват , но не и той. Той искаше да може всичко и сега го може, но не особено добре.
- Аз дали ще успея?
- Какво?
- Да бъда перфектна във всичко!
- Казват, че е невъзможно, но само защото не те познават. Ако си стегнеш малко прекрасното дупе и поработиш, ще бъдеш най-добрата тук.
- Така да бъде! Сега ме води в онази лаборатория, да почват да правят екперименти с мен, да ме режат и дълбаят....
- Плевел, няма да ти правят такива неща. – започна да се смее Ели
- Ами?
- Просто ще ти вземат малко кръв.
- Офффф.....
- Напреднала технология, Плевел, напреднала технология

Ели ме прегърна през рамо и ме поведе към така известната за мен лаборатория. През целия път до там обаче, не спрях да мисля за Борис. Защо е искал да може всичко? Защо така се държи с новите? Защо ме гледаше по този начин? Защо, защо, защо.....






Следва продължение....

Олеее невероятно интересно ее! С нетърпение чакам продължението^^

ОЛЕ ОЛЕ ОЛЕ ОЛЕеееее Аняяяяяяя пускай ощеее ^^^^^^^^

Страхотно,невероятно,превъзходно ...просто нямам думи направо уникално чакам придължението с най-голямо нетърпение

Прекрасно, униклно

ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕЕ

ОЩЕ!

Обещавам докато сме в Гърция да я изнудвам нон-стоп за продължение.

Изнудвай!! Ние сме с теб!

ИСКАМ ОЩЕ, АНИ!!!! <3

Еха..страхотно е,но как избра името Борис

Честно ли?
Нямам си ник'ва идея.

Мор, мор, мор !