Двойствено лице

First topic message reminder :

Въведение в живота не едно момиче

Аз съм Емили – 16-годишно обикновенно момиче, живея във Варна, България. Знам, името ми няма нищо общо с българските имена, но това е било решение на родителите ми. Ако можех щях да го сменя, но поне имам възможността да се представям на хората като „Плевел“. Уча в ПГИ „Д-р Иван Богоров“, спокойно, нормално е да не знаеш къде се намира. Забутано е в „Младост“, между хиляди блокове и ти трябва карта за да го намериш.
Като едно добро момиче ще се опитам да се опиша (макар че трябва да оставя това на теб). Не много висока – 1.70, сравнително слаба -58 килограма, черна коса и зеленикави очи. Характер – непредсказуем. Обичам да изненадвам хората, най-вече в гръб. Татко почина, когато бях на 6, беше говедо, единствения човек, заслужил смъртта си. Любовта му към високите скорости го уби, както и още 7 човека. Копелето пребиваше всеки ден мен и майка ми. Грубо, но се радвам, че умря. Сега живеем на една мизерна заплата на майка ми, която основно отива за алкохол. А аз си препечелвам някой друг лев от кражби и проституция. Сега, недей да ме виниш, имам трудности с парите, а това е единствената възможност за бунтарка без образование. Приятели нямам много, да не кажа хич. Има само едно момиче, с което се разбирам. В училище всички ме мразят, не знам защо не могат да ме понасят, но не държа да съм приятелка с тях. Директорката също не ме харесва. Ако не бяха високите ми оценки и спечелините конкурси, щях да съм изгонена поради наличието на лошо поведение и често срещан побой.
Никога не съм искала животът ми да бъде легло от рози – те имат тръни. Винаги съм предпочитала момините сълзи – нежни, красиви, носещи в себе си капчиците тъга – описват ме до някъде. Предполагам към описанието си трябва да включа любими и омразни неща? Да видим...обичам музиката – да, знам банално, но какво да правя. Падам си по тежката музика. Все пак не е музика ако няма китари, барабани и груби вокалисти. Обичам да рисувам и пиша. Олеква ми, когато описвам болката си около героите ми. След няколко вида антидепресанти, осъзнах, че едиснтвеното нещо, което ме успокоява е спортът, но не кой да е, а плуването. Аз най-обикновенно момиче се сливам с водата. Вода, която избива хиляди хора годишно, вода, която е милиарди пъти по-силна от мен, но все пак ме приветства.
Мразя хората. Не мога да ги понасям. Единственото чувство, което усещам, когато ги видя е погнуса. Еднственото желание, което блика в мен, когато ги видя е да убия някоя от тези жалки твари. Защо говоря за тях така, сякаш не съм човек? Ами, може да съм пропуснала една дреболийка от живота си в скромното ми описание.


Следва продължение....

Определено ме заинтригува...Яко е...САмо,че се чудя защо всички обичат свръхестественото...Може би нямат представа колко е трудно да бъдеш човек?

с нетърпение очквам момент, в който ще се покажат негативите, свързани с тези свръхспособности. повествованието вкарва малко по малко в сюжета по страхотен начин, позволяващ развитие като роман или дълга поредица разкази. диалозите са добре преценени (защо и моите диалози не са!). само "Плевел" ми идва малко като взето назаем от ЕксМен. дългото наименование в съкращение на това "заведение" леко ми напомни Тери Пратчет и с нетърпение очаквах момента в който ще прихна от смях.

няма ъпдейт от цели шест месеца, което ме навежда на мисълта, че проекта е затворен за неопределен перод.

Ето каква била историята...

Първите дни в „концалгера” минаха в обиколки и обиколки, и обиколки. О, щях да забравя! Хиляди правила – едвам ги запомних... не, излъгах! Не мога да ги запомня. Не мога да говоря без разрешение, не мога да си ползвам силите без разрешение, не мога да ям без разрешение, мисля, че ми беше забранено и да дишам без изрично разрешение от някой по висш от мен. Невъзможно! Трагично! Аз съм Плевел, не се подчинявам на правила, но ми казаха, че ако искам да умра, мога да си тръгна, каквото и да значеше това.
Бях в лабораторията, още не можеха да разберат какво съм, нямаше никакви признаци да съм същество по-различно от човек, но дойде страшният момент. Седнах на един стол, а лекарят започна да залепя разни кабелчета по главата ми:
- А сега се успокой и си спомни онази вечер.
- Не искам!
- Трябва...
- Кой ти каза?
- Страх те е...
- Знам!
- Няма от какво. Всичко ще бъде само спомен, секунди от дългия ти живот.
Потънах в сладък сън, толкова сладък, че напомняше на оцет. Озовах се в черна стая или черен коридор, или нещо черно изобщо. Замислих се за паниката, която щях да изпитам, ако имах страх от тъмното.
„Какво по дяволите”
Озовах се в колата, в онзи гнусен джип...

- Сигурна ли си, че си на 19?

Онзи тъпак седеше до мен...но той беше разполовен, как така сега е жив? Всичко се върна, всяка секунда, всеки момент. Всички чувства нахлуха в мен, сякаш това беше реалност, но то беше, онази реалност, от която бягах. Исках да се събудя, о, как исках, но не ставаше. Озовах се зад колата и треперех силно.

- Ти, гнусно момиченце, ела ми! – хвана ме за врата
- Махни се, говедо!
- Говедо? Ха-ха! Курва! Мислиш, че не ти знам годинките? – изкара пистолет, насочи го към главата ми и стреля – хм, явно не е бил тук. Има само един куршум, ще видим кога ще ти дойде времето, а до тогава ще се забавлявам.

Сърцето ми още биеше бясно, не му харесваше да стои в гърдите, приковано от ребра.
Сещате ли се, когато сте били деца и някой ви счупеше играчката, как се ядосвахте и от яд, започвахте да плачете? Да, това направих и аз, само че... пропуснах един момент.

- Ти ли ще си играеш с мен? Дърт перверзник!

Усетих болка в ръцете, после и в корема, краката. Превих се на две. Стисках си корема, не бях усещала толкова силна болка никога. Когато най-сетне отворих очи, видях на пръв поглед невъзможното. Пръстите ми започнаха да се удължават. Превърнаха се в 30-сантиметрови остриета, толкова перфектно равни и разрязващи лунната свтелина. Гръдният ми кош се беше разширил и разкъсал блузата ми. Усещах, че има още нещо в мен, но не можех да го видя, само усещах. И, ето, спокойствието на победата.
- Какво си ти? – започна да крещи копелето.
- Сега ще разберем – усмихнах се нежно и облизах заострените зъби. Леко си разрязах езика с тях, но не беше проблем. – Първо ще ти изрецитирам първото ми стихотворение!
- Моля?!?
- „Малката пчеличка Мая
играеше върху цветята.
Събираше прашец
в кошничката златна,
но заваля дъжд силен
за пчеличката убийствен.
Умря малката пчелика
и се разложи в зелената тревичка.”
Хареса ли ти? Бях на 4, когато го написах. Мама изгори записките ми, защото били вдъхновени от дявола.
- Не те разбирам.
- Не разбираш детско стихче? Нормално, личи си в погледа ти колко си тъп. За какво са ти очи – забих си показалеца в окото му. Изтръпнах от пукащия се звук, който той заглуши с писъци. – МЛЪКНИ!
- Ти ми изкара окото, как да мълча?
- Така! – взех му езика и го отрязах.

Е, той започна да крещи все повече, тъй че ми се наложи просто да го раздера. Не е истина колко лесно се разкъсва човешката кожа, а да не говорим колко е красиво. Кръв, писъци, падане на колене, гърчове, още писъци и накрая просто смърт. Колко просто звучи, нали? Всъщност е малко по-лесно. След миг бях пак онова уплашено момиче, но с раздрани дрехи, не знаех какво се е случило, нямаше я насладата от победата, имаше само страх. Той беше още жив, гърчеше се в краката ми, но беше жив. Вдигна пистолета, насочи го към главата си и се гръмна.
Скрих се отново зад колата и започнах да плача. Крещях и виках, не исках никой да знае, че съм там, но крещях с цяло гърло. Исках да заглуша звука от пистолета и агонята на онзи глупак. Не можех, те бяха там в главата ми.

Черно.

- Събуди се! Хайде, просто се събуди! Емили!!!
Не е истина какво успокоение усетих, когато отворих очи и видях лекаря. Исках да го прегърна, за да се уверя, че е истински, но нямах сила.
- Добре, видяхме на какво си способна.
- Значи знаете какво съм?
- Не, казах, че видяхме на какво си способна, не че знаем какво си. Имам доста да проуча, но не мисля, че съществува нещо като теб. Даже не мисля, че някога е съществувало.
- Перфектно – тръшнах глава на стола и загубих съзнание. Бях малко изморена.

Ууууу, велика си!!!! Браво, Ани! ^^

Предсказване на миналото

Докато бях в състояние на припадналост, ми се явиха някакви странни същества, които пееха и танцуваха. Бяха дребни и бледи, носеха бежави жилетки и сиви шапки – сиви джуджета! Да, те танцуваха около огъня, който им бях запалила, но защо? Тъмна гора, непрогледна, черна, дърветата бяха толкова големи. Чуваше се песента на пламъка, а реката му пригласяше.
Тишина.
Джуджетата се разбягаха, усещаха опасност, но аз бях толкова спокойна. Те дойдоха, красивите самодиви! Леко пристъпващи, сякаш вървяха по въздуха, не, те танцуваха! Пееха греховна песен, която омайваше всяко цвете, всеки дух, всичко живо. Луната се скри зад облаци, засрамена, защото осъзнаваше, че тяхната красота я загрозява. Танцът продължи около жарта, започнаха да призовават своите сестри. Не усетих кога, но се бяха събрали стотици самодиви, а аз седях и гледах. Започнаха да танцуват по самата жар, страхувах се, изкрещях „Спрете, ще се нараните!”, но те само ме погледнаха. Едната дойде до мен и ме целуна по челото. Каза ми „Сестро, защо се остави да те вземат от нас. Върни се! Спаси ни”.
...събудих се. Оставям съня на страна за сега, но не беше просто сън, беше видение и щях да разбера какво означава!

Ели седеше на дървен стол до леглото ми и четеше някаква глупава книга. Смешното е, че точно този дървен стол беше най-цветното нещо в стаята (е, ако Ели пак станеше синя, тя щеше да е по-цветна).

- Самодива! – изкрещях
- Моля?
- Самодивите, викат ме!
- Първо - това беше само сън, не се притеснявай. Второ – никога не казвай „самодива” тук! Всички ги е страх от тях.
- Но защо?
- Преди години г-жа Караиванова...
- Кой?
- Спри да прекъсваш! Изнервящо е. Караиванова е госпожата, която те развеждаше първия ден.
- Ясно. И?
- Та, Караиванова завела всички момичета на сбирка в гората, не мога да ти кажа нищо за нея, не съм била там, а на всички е забранено да говорят за това. Тогава самодивите нахлули в имението и омагьосали всички мъже и момчета. Завели ги в гората и ги убили. Оставили трупа на съпруга на Караиванова на вратата, а на врата му имало бележка „За спомен от самодивите, сестро”.
- Какво означава това?
- Никой не знае, но след този ден започна да се говори, че Караиванова е самодива...т.е. била е самодива.
- Слухове или истина?
- Казах ти, никой не знае.
- Ясно...какво е станало след това?
- Караиванова се е променила. Преди е била лъчезарна, усмихната. Сега я виждаш – строга и с палка. Цялата идея е че „самодива” е забранена дума в имението.
- Не е ли училище?
- Ти живееше ли в училището си?
- Не...
- Ами тогава? Това е имение, където ни се предлага качествено обучение, предлагат ни легла и храна.
- А обучението какво е? Ще уча ли математика, биология, история?
- Не! И е по-добре, хич ме нямаше по химия!
- Ами ако аз искам да уча и простосмъртните предмети?
- Не съм се замисляла. Поговри с Караиванова, тя ще ти каже.
- Страх ме е.
- Абе! Не е толкова лоша. В нея още седи онази добра жена, просто рядко я показва. Самата тя държи на обучението и ако разбере, че искаш да ходиш и на нормално училище би се зарадвала – много!
- Добре, ще говоря с нея.

„Сестро” – какво ли значеше това? Как трябваше да тълкувам глупавия сън? Буквално или не, защото ако беше буквално то аз бих била самодива, ако не, то нещо ми напомня да се върна към стария си живот, някой има нужда от мен. Коя съм, какво съм.
Качих се на покрива на имението. Слънцето изявяваше желание да залезе, но имаше още половин час да го гледам. Вятърът си играеше с косата ми, сега осъзнах колко дълга е станала. Засърбя ме носът, което по принцип не би ми направило впечатление, но през главата ми мина „О, неприятности?”. Не вярвах в суеверия, но може и да е имало нещо вярно.
Чух стъпки зад себе си, но не изявих желание да се обърна и да погледна кой е (сега знам, че това е било голяма грешка).
Песните от съня ми, сега ги чувах, бяха в главата ми. Душата ми започна да танцува, бях заслепена. Какво значение имаше всичко, не ми трябваха сили, не ми трябваше никой, исках само песента и това е. Ако тя спреше щях да умра. Започнах да се въртя, трябваше да разбера от къде идва. Чувах само смехове зад себе си, но когато се обърнех нямаше нищо. Затворих очи и започнах да мечтая. Тази песен, о, Господи! Нямаше страх, болка, несигурност. Всичко беше идеално, перфектно! Продължих да танцувам сама по покрива. Започнах бавно да събличам дрехите си, не знам защо, но имах нужда. Махнах си горницата, започнах да разкопчавам ризата, след това...

- Глупачка! Спри!

Усетих как някой ме удряше и ме тресеше цялата. Отворих очи и няма да повярвате кой беше – Борис! Чувствах се доста добре, докато не усетих, че песента е спряла.


- Нее! Песента, трябва ми, искам я. Ще умра, ще умра, ще..
- Щеше да умреш ако беше продължила с нея.
- Невъзможно. Тя беше толкова красива, имаше нужда да танцувам, такава песен без танц не може. Не я ли чу?
- Не. Чуват я избраните...
- Видя ли! Аз бях избраната, ти провали всичко!
- Ти наистина не можеш да слушаш какво ти се говори. Избраните от самодивите. Щеше да се превърнеш в една от тях.
- Аз съм, аз съм, аз съм! Те са ми сестри.

Настъпи неловко мълчание.

- Какво си? – попитай той уплашено.
- Човек, човек съм. Какво казах?
- Че си самодива...
- Моля?!?! Не съм!
- Дано, иначе ще бъдеш прогонена или убита.
- Не съм, не го казах аз, не бях аз. Честна дума, не знам какво ми стана.
- От песента е. Трябва да си починеш.
- Абе, стига съм си почивала! Дойдох тук заспала, после изпаднах в несвяст като видях Ели, след това, когато бях при лекаря. Уморих се от почивки!
- Ами тогава бягай.

И той започна да бяга точно към ръба на покрива.

- Ще паднеш! – изкрещях
- Няма! Мога да летя, а ти?

Той скочи. Като каза, че може да лети си представих, че просто се носи по въздуха, но...той имаше криле. Разгънаха се за секунди. Бяха толкова големи и бели, наподобяваха ангелски, бяха ангелски! За жалост не разбрах въпроса му правилно и реших да пробвам и аз с летенето. Засилих се, бягах, бягах...и скочих.

- Разтвори си крилете! – извика той
- Не съм сигурна дали имам.- крещях докато падах надолу.
- Защо скочи, глупачка!

Почувствах се много глупаво. Дори не съм сигурна как ми стигна времето да се почувствам така. Бях на метри от земята и...си разтворих крилете. Оказа се, че имам. Полетях нагоре, още не съм схаванала как става. Не се изисква никаква напрежение, никакви тренировки, просто искаш да летиш и готово!

- Нали каза, че нямаш криле? – смяно попита той
- Казах, че не съм сигурна дали имам!
- Ами защо скочи?
- За да проверя, разбира се.
- Ами ако нямаше?
- Ти щеше да ме спасиш – усмихнах се и полетях към облаците.

Може да се опитате да разберете какво беше чувството, но няма да успеете. Летях над целия град, виждах всички толкова малки – бяха нищожества! Чувствах се толкова всемогъща, а даже мислех, че съм. Застанах пред един прозорец за да се огледам, да видя какви са крилете ми! Знаех си, че са червени или лилави, като на пеперуда? Не, като на орел! А може би, бяха единствени и неповторими, като на никое животно. Да, такива бяха, но наподобяваха демонски. Това ме уплаши, даже не ги разгледах, а направо излетях.
Демонски? Що за шега беше това.

ОЛЕЕЕЕЕЕЕЕ <3 Чакам още с нетърпение <3