Връзките от разстояние

First topic message reminder :

Направо се учудих, че търсачката не ми изкара такава тема.

Последно време сякаш всеки си има връзка от разстояние..даже и аз съм в този клуб.
На какво мнение сте вие? Варна-Пловдив-София...няма значение кои са градовете. Може ли рзстоянието да попречи? Можете ли да имате достатъчно доверие на другия, че за 1-2-3 месеца, в които няма да се видите, няма да кривне от "правия" път? Връзката не е ли И това, когато имаш нужда от него/нея да бъде до теб? Когато имаш нужда от помощ, подкрепа или рамо да поплачеш...

Има ли разлика между това да сте имали връзка няколко месеца и другия да е заминал или да сте запознали чрез интернет?

Някога ми казаха: "Очи, които не се виждат се забравят."...

^ Абсолютно съгласна.
Но пък връзка от разстояние си е един вид нещо ново и необичайно, нещо странно. Трупане на опит. Изграждане на доверие.

А и се научаваш да имаш доверие в хората. Да рискуваш, дори и да те боли след това. Наистина е нещо, което трябва да се изпита. Не може да се опише с думи.

След като поживяхме малко повече от половин година заедно в София и на мен ми се наложи да се върна във Варна....издивявам. Понякога се чудя как ще издържа толкова време (да не си стегна багажа, да си изтегля дипломата от университета, да не зарежа всичко тук), но трябва да завърша най-накрая. От тази гледна точка ми е трудно.

Въпрос към тези с връзките (различни от кака).

Не смятате ли, че е възможно да се окаже, че не можете да живеете заедно и не можете да се понасяте един друг прекалено дълго време, и причината да се търпите и обичате толкова много е именно, че виждате само хиперболизираната страна на връзката.
Т.е. знаете, че когато сте заедно сте излезли, за да сте заедно и липсват моментите в които трябва да се прави избора дали да излезеш с любимия или с някой друг. Липсват моментите, в които просто искате да сте сами.
В смисъл - от разстояние е лесно да кажеш на другия, че не можете да се видите, и това е достатъчна причина, която не обижда никого. Но ако можете и не го направите - това може да нарани човека отсреща.

Също така когато се виждате винаги сте в добро настроение, и очакването за срещата винаги оправя някои дребни ежедневни проблеми и света е розов. Но ако бяхте близо и живяхте заедно може би ще видите други страни на характера на любимия, страни които може да ви допадат, но може и да не можете да понесете.

Това което искам да кажа е, че докато не заживеете заедно, е много възможно всичката тази любова и желание с което се срещате да се изпари безследно. И че невъзможността да се виждате ви спестява не малка част от неприятните избори, които може да се наложи да направите.

Влади написа:: Не смятате ли, че е възможно да се окаже, че не можете да живеете заедно и не можете да се понасяте един друг прекалено дълго време, и причината да се търпите и обичате толкова много е именно, че виждате само хиперболизираната страна на връзката.

Единственото, което можем да дадем в момента са предположения за това дали при по-нататъшно съжителство ще възникнат някакви проблеми.

Влади написа:: Т.е. знаете, че когато сте заедно сте излезли, за да сте заедно и липсват моментите в които трябва да се прави избора дали да излезеш с любимия или с някой друг. Липсват моментите, в които просто искате да сте сами.
В смисъл - от разстояние е лесно да кажеш на другия, че не можете да се видите, и това е достатъчна причина, която не обижда никого. Но ако можете и не го направите - това може да нарани човека отсреща.

Тук идва проблемът с това дали достатъчно зачиташ свободата на другия. Има разлика между обвързване и връзване. Всеки има личната си свобода и не е редно приятеля/приятелката му да го ограничава с кого, кога и защо се вижда. Безсмислено е да се държи сметка за това. Прекалено дребнаво е.

Влади написа:: Също така когато се виждате винаги сте в добро настроение, и очакването за срещата винаги оправя някои дребни ежедневни проблеми и света е розов. Но ако бяхте близо и живяхте заедно може би ще видите други страни на характера на любимия, страни които може да ви допадат, но може и да не можете да понесете.

А не трябва ли в една връзка да се уважават и приемат, както добрите, така и лошите страни на характера? Аз съм против търсенето на перфектния партньор, принцовете на бели коне не съществуват. С времето всеки показва "кирливите си ризи", а другия решава дали ще приеме тези черти от характера, които не му допадат. Разговорът в подобна ситуация е препоръчителен (и, според мен е удачния вариант, тъй като "големите" (предвид значението на възрастта за съжителството) хора решават така проблемите си).
Ежедневните проблеми много често се ограничават до това кой ще измие чиниите, оправи леглата, изхвърли боклука. Това си зависи от възпитанието, дадено в семейството и с времето може да се научи.

Влади написа:: Това което искам да кажа е, че докато не заживеете заедно, е много възможно всичката тази любова и желание с което се срещате да се изпари безследно. И че невъзможността да се виждате ви спестява не малка част от неприятните избори, които може да се наложи да направите.

Да, така е. Нищо не е сигурно, докато не стане. Не всичко е розово и цветно, но пък сега е времето да изживеем тези емоции.
Несигурно е как ще се развият нещата в бъдеще и затова гледаме на тези връзки така, както си прочел в по-горните постове.
И, все пак, е хубаво да не оставяме трезвата преценка и да се увличаме в мечти, които е възможно да бъдат разбити.

Доста съгласна съм с Влади.
Не стига, че сме тийнове и връзките не са силната ни страна, а когато е от разстояние става още по-..трудно?

Когато казах на майка ми, че си имам приятел от друг град и се впуснах в обяснения колко е прекрасен, колко е съвършен всеки момент с него и как е готов да извърви целия път до мен пеша едва ли не... тя каза просто, че това не е връзка и се изсмя по нейния майчински начин ("малкото ми то").
Питах я защо? Признавам си, че определено ме жегна. Но овенскето в мен си каза, че тя не е права, че ще й докажа, че "любовта побеждава всичко".

Мама ми отговори спокойно и рационално. С въпроси. :д
Не й отговарях гласно. Замечтаното дете в мен си измисляше извинения, които не смееше да изрече на глас.
Горе долу разговорът ни протече така:

-тя: Как ще се чувстваш като искаш да го видиш, а единственото, което можеш да направиш е да си вдигнеш телефона и да му кажеш "липсваш ми"?
-аз: *..какво лошо има в това да му кажа, че ми липсва.. той би се зарадвал*
-тя: Не може всеки ден да си повтаряте "липсваш ми". Това ще измъчи и двамата. После ще ви писне.
-аз: *Да, може би, но и ще ни кара да вървим все повече един към друг. Щом си липсваме, значи искаме да сме заедно, а какво по-хубаво от това*
-тя: Като не сте от един град, се губи истинската връзка - не можете да се скарате за това, че единия не е обърнал внимание на другия, че е предпочел да излезе на кафе с друг приятел, вместо с теб.. Това е голяма основа, колкото и глупаво да ти звучи.
-аз: *.... Трябва ли да ми натякваш колко е гадно. Нищо. Не ми пука. Влюбвам се и не искам да го изпускам*
-тя: Той е момче, нали? Значи ще има дни, в които ще се почувства самотен? Мислиш ли, че ще ти е верен, че няма да ти изневери? Ами ако някое момиче може да му даде това, което ти не можеш точно сега, защото си далеч?
-аз: *това пък е последното нещо, което точно той - от всички момчета на света - ще направи. Вярвам му.*
-тя: И какво? Ще ходите известно време - напред-назад с тея влакове като хамави, после?
-аз: *знае ли човек.. може пък да сме от онези, които ще заживеят заедно*
-тя: Ти нямаше ли да ходиш да учиш в Англия, Сирме? А той? Тъп ли смята да седи цял живот?
-аз: *гррр.. не е честно. Тука вече чийтваш супер мноо'.*
-тя: Ще искаш ли и двамата да останете без образование, да забременееш на 19 и да си имате зеленчуково магазинче?
-аз: Ех, мамо, никой не е казал, че ще се женим!
-тя: Аз казах само, че ще забременееш.

И дотук. Мисля, че е права. Но тъпото овне в мен не иска и не иска да си признае, че е така. Аз докрай се боря за нещата, които обичам. Трудно се разделям с тях. Отстоявам принципите си. Знам, че нещата не седят така, както аз си ги мисля, но ще направя всичко възможно да докажа, че обратното.

Off topic:

Цитат :: принцовете на бели коне не съществуват

Хаха, само принцове на зелени коне..

По темата:

Ехо, ние сме на по 15-16-17!!!
Защо трябва да мислим какво би станало, ако заживеем заедно, дали бихме се понасяли?!
Има време за това.
Не мога да разбера защо всички говорите за бъдещето.
Ние сме тинейджъри, живеем тук и сега.

Ем, щом живеете тук и сега, защо имате връзки? Това не е просто "ей така да се забавляваме докато пораснем и почнем да мислим сериозно"....връзката де. На тази възраст наистина рядко се получава нещо истинско, но се получава и на една връзка не трябва да се гледа като на нещо временно, преходно и т.н.

^ Да, така е. Не трябва да се гледа на такава връзка като на нещо преходно.
Но хайде да нямаме връзки от разстояние само защото ако случайно някой ден заживеем заедно може да не можем да се траем. Това е ..абсурдно.

За това са връзките на нашите години. Да трупаме опит. Никой не е казал, че връзката ще приключи след месец, два, три. Но всяка нова връзка, независимо от това колко е продължила, е опит, който е необходимо да имаме.

Нереални са... няма сми.

Както казва една моя приятелка, следвай си сърцето, ама си вземи и мозъка Wink

Мен изглежда не ме държат краката (и емоциите) на едно място, все се увличам по някакви хора от далеч... И в случая дори моментът, в който обектът на всичките тия емоции и пеперудено пърхане, се намира в същата държава, ми се струва лукс. Щото, малко от малко, имаш възможност да изградиш някакви взаимоотношения с него и да си направиш преценка, от тук нататък какво ще става и как. Аз нямам тоя лукс, и това е лудост - но лудост, от която се нуждая.

Няма да се обяснявам какво толкова ни е специалното, от колко време се познаваме и как, и как стана така, че не сме идеализирани образи в очите на другия, и той много добре знае моите проблеми с нервите, както и аз неговите; няма да се обяснявам с подробности за всички случаи, в които само от него съм получила подкрепа за едно или друго, както и той от мен; няма пък, това си е мое и тия дълго къткани и потискани чувства са си мои, и тази болка си е моя, и тази радост си е моя. Наша. Едно ще кажа обаче - няма, просто няма друг човек да се отнася по такъв начин с мен, никой няма да седне в колата и да кара час и половина, за да е в Хановер в полунощ, за да ме вземе и да ми даде малко почивка след 25 часа път; и аз за никого другиго не мога да се будя 4 пъти през нощта, макар и скапана след същите тези 25 часа път, защото имам чувството, че хабя времето си с него в сън. Както казва моята приятелка Свилена, "чес'ну ти ка'ам" biggrin

Една такава връзка започва нереално и често продължава така (смейте ми се, че съм "експерт", какво да направя, като не съм яка като вас, и като никой тук не ми привлича вниманието достатъчно ;д), често не си струва усилията и често е нещо съвсем различно, когато се съберете. Но понякога се случва. Понякога си струва, и човек го знае. Не сме на 15 вече (добре де, аз не съм ;д) и не си играем на бутилка, щото ни е интересно, на моите години човек е редно да се замисли какви ги върши на тая плоскост. Пък и, вЕрвайте ми, хубаво е да има за кого да направиш кафе сутринта и да му разтриеш раменете вечер - стига да си го заслужава Wink

Тъй че, смейте ми се колкото искате, аз си опаковам куфарите и продавам това, което не мога да взема, щото Долна Саксония ме чака.

Време е да съживим стари темички. Boo.

Ден, това което написа ми хареса много!

Аз не харесвам връзките от разстояние. Не, защото мисля, че не съществуват, а защото при мен просто никога не се получават. Повечето ми тръпки са били от други градове, и почти никога не се е случвало нещо. Кофти е, но ако е истинско - защо не?
Разбира се, не говорим за този тип инфантилни връзки, които са само на думи и действия. Трябва да се усеща нещо, трябва да има искри между двама души като се видят, като се прегърнат. Трябва да са там един за друг, да се подкрепят в трудни моменти. Дори на стотици километри.

Имам чувството, че съм от онези хора, които биха могли да водят връзка от разстояние много по-лесно, от колкото "нормална". Може и да го мисля, защото съм свикнала да болка приятелите ми да не са от моя град и сега, когато имам връзка с момче, което буквално мога да виждам всеки ден ми е доста трудно да се адаптирам към ситуацията.
От онези хора съм, на които едно нещо може да им писне доста бързо. Това няма как да се случи при връзка от разстояние. Да, вярно има я частта с липсването и т.н., но сякаш то винаги е било по-малкото зло за мен.
Уел, За връзките от разстояние, но до определен период от време или по-точно в определен период, който го позволява.
А аз просто ще опитам да свикна с мисълта, че най-после ми се отдава възможност да имам нормална връзка (:

общо-взето
аз съм готова да пренебрегна разстоянието като фактор, ако съм наистина влюбена, то просто няма НИКАКВО значение
но често се оказва така, че другият се отказва от мен
и боли.

Обаче най-успешната, да чукам на дърво, връзка, на която съм свидетел, е точно от разстояние, и е много по-силна от повечето, които са си от 1 място. Като цяло си е до хората.